Дядо Александър от Куртово Конаре внесъл у нас семето на пипера и доматите

Един паметник от черен камък в двора на църквата в Куртово Конаре почита паметта на местния земеделец и предприемач Александър Димитров. На духовно място е погребан дядо Александър, като го наричат съселяните му, защото тъкмо силният му дух е този, който спасява земеделието в региона в края на XIX век и прави така, че и до днес село Куртово Конаре да се слави в цяла България със своята куртовска капия и розов домат.

Александър Димитров е роден в селото през август 1854 г. и макар да нямал дори основно обрзование, бил природно интелигентен, инициативен и предприемчив човек. Едва 34-годишен, той си давал сметка, че с малкото земя, която Куртово Конаре има, не може да се постигне напредък.

Събрал се семейният съвет с бащата на Александър и тримата му братя и решили той да замине за Букурещ, за да се срещне с големия патриот, търговец и дарител Евлоги Георгиев и да му иска съвет как да се подобри поминъкът на селото.

Александър Димитров отишъл да иска съвет от Евлоги Георгиев и едва не загинал от измръзване в прохода Шипка

„На 28 декември 1888 г., в най-студеното време, Александър заминал за Пловдив, а оттам – с обикновена каруца до Карлово, Казанлък, през Шипка за Габрово, Бяла и Русе. При Шипка едва не замръзнал. Минал Дунава по леда и в Гюргево се качил на влак за Букурещ“, пишат в своята „История на Куртово Конаре“ Маргарита Паскова и участъковият лекар д-р Георги Пасков.

„На Шипка било толкова студено, че е получил измръзвания по лицето“, разказва правнучката на дядо Александър – Васка Маринова. Българинът пристигнал в Букурещ на 5 януари 1889 г. и на другия ден Евлоги Георгиев го приел и изслушал. „Казал му, че хората, които се занимават със земеделие, са бедни и изнемогват.

Поискал му съвет с какво може да се препитава селото. Тогава Евлоги Георгиев го изпратил при братя Никола и Сава Паница във Виена, които там вече били основали първата българска банка. Братята му казали, че най-лесно напредък може да се постигне с жито и мелница за брашно. Те му съдействали да купи парна мелница“, разказва Васка.

Александър Димитров успял да замине за Виена и да купи мелницата. Тя бързо станала популярна сред местните производители на хлебно зърно. Напреднал много, но машината му продила завист у мнозина и година по-късно мелницата била опожарена. Дядо Александър не се отчаял и отново отишъл да иска съвет от Евлоги Георгиев.

Този път българският търговец го пратил в своите зеленчукови градини и го посъветвал да се заеме с отглеждането на скъпите зеленчукови култури. А за тях в Куртово Конаре имало отлични условия – богата почва, топъл климат, напояване от реките Въча и Стара река.

Предприемчивият селянин донесъл от Унгария първите чушки за сладък пипер

Напътстван от Евлоги Георгиев, дядо Александър заминал за унгарския град Сегед, за да види на място как се обработва червен пипер. Една от дъщерите му си спомня, че когато той се върнал от Унгария, донесъл няколко пиперки, изчистил семето им и напролет го засял в леха. Така Александър Димитров разпространил в Куртово Конаре и околните села пипера за промишлена обработка.

В семейството на един от внуците на дядо Александър – Александър П. Александров, се разказва как когато дядото бил в Сегед, поискал да разгледа местна мелница за производство на червен пипер. Собственикът обаче не го допуснал вътре. Чудил се куртовоконарецът как да изучи принципа на работа и прибегнал до хитрост.

Разбрал, че в мелницата за пипер търсят работници и се цанил да пренася въглища за парния котел. Работил около седмица, проучил всичко в детайли и поискал да напусне работа. Чак тогава собственикът разбрал, че е бил надхитрен от българина с потурите и за награда го завел на театър.

Завърнал се Александър Димитров в България и основал фабрика за червен пипер – по модела, който видял в Унгария. Така около 1894 г. в селото бил смлян за пръв път в България първият килограм червен пипер и обработката му се индустриализирала с търговска цел. От селото опитът се предал по цяла България. Пак от Куртово Конаре бил направен и първият износ на млян червен пипер. А през 1896 г. това било първото село, където хората засели фъстъци.

В тези години любознателността на дядо Александър го отвела в Цариград, където успял да вземе семена за ранни домати от турските парници. Твърди се, че ги пренесъл тайно, скрити в бастуна му. Върнал се в Куртово Конаре и научил съселяните си да ги отглеждат, за да може доматеното производство да се превърне в техен поминък.

Дълги тодини тези ранни зеленчуци били наричани в селото „цариградски домати”, а през 1896 г., когато на много места в страната не били познати, хората от Куртово Конаре продавали раните си домати на тържищата в София и Пловдив. Отглеждали ги в парници с „куртовско устройство“, както разказват съвременниците.

От Сърбия дядо Александър взел модела за отглеждането на коноп

На връщане от Унгария дядо Александър минал през Сърбия и видял как хората там обработват коноп. Пренесъл наученото у нас и конопът се оказал ценна култура за българското селско стопанство. Отворил въжарница, като за всичко се съветвал с Евлоги Георгиев, който се подписвал в писмата си до него като „Важ усердни Евлоги”.

През 1896 г. дядо Александър станал един от основателите на първото акционерно-индустриално дружество „Коноп”. Целта му била да помага за разпространението на конопената култура сред местните земеделци и да основе фабрика за преработване на въжени изделия.

Първото конопено семе – 3000 кг, било внесено от Сърбия и раздадено за посяване на хората в Куртово Конаре и околните села. Така новата фабрика можела да изработва по 50 000 кг кълчища на година, от които да се получат 40 000 кг готови изделия за продажба – различни видове въжета, чиято якост била изпитана от войскови части, плетени ремъци, поводи за коне, камшици, постелки за файтони.

Основният капитал на дружеството бил 30 000 лева, като акциите се плащали на четири пъти в рамките на три години. Замисълът на това разсрочване бил да могат и по-бедни хора да станат акционери, а дружеството постоянно да разширява дейността си.

През 11-те години на съществуването си то работело по договори за доставяне въжета и въжени изделия на всички правителствени учреждения.

В началото на ХХ век Александър Димитров създал със съмишленици в селото и „Ново кооперативно дружество за обща продажба на градинарските произведения”. За кратко бил кмет на Куртово Конаре, успял в това време да присъедини селото към Пловдивска околия.

След това се захванал да помага на други хора в региона да работят земеделие и да печелят от това. Възседнал кон, често пътувал из околните села и помагал на хората да обработват градините си. Починал през 1928 г.

„Бил е погребан в двора на църквата, но по време на комунистическата власт паметникът му е бил изхвърлен някъде на гробищата. Чак след този случай научих от семейството си историята за прадядо ми – по мое време не се говореше за частната инициатива“, разказва Васка Маринова.

След 1989 г. паметникът на предприемчивия куртовоконарец е бил възстановен. Кореспонденцията му с Евлоги Георгиев обаче е изчезнала и според наследниците му, вероятно е била унищожена. Мелницата му за червен пипер, разказва правнучката, бе национализирана, днес от нея остана само полуразрушената сграда.

В селото през 1960 г. поставят рекорд: набират от градините над 11 милиона килограма ябълки

Куртово Конаре възникнало през 1760 г. със сливането на две съседни села – Куртово и Конаре. Още през 1925 г. било електрифицирано от електроцентрала „Въча” и това позволило мощния промишлен подем.

Три години по-късно в селото влезли капиталите на външнотърговските експортни фирми. Комисионерите им купували от хората куртовски домати и за първи път в България осъществили износа им за Виена. През 1935 г. била отворена обществена консервна работилница, същата година се създало и Допълнителното земеделско училище. Ръководел го първият човек, завършил агрономство в селото – Асен Къдринов.

Всяка година в школото се обучавали около 65 ученици от Куртово Конаре, Кричим, Ново Село, Полатово. Децата изучавали градинарство, лозарство и овощарство направо в училищните градини – около 150 дка, дарени на школото от общината.

То имало и пчелин с 50-60 кошера в местността Радеша. За пръв път в селото земеделското училище въвело използването на изкуствени торове и масовото пръскане на овощните градини. Школото обучавало ученици до 1946-1947 г. и било закрито, а до 1949 г. в него се организирали едногодишни курсове по земеделие.

Кооперацията в Куртово Конаре изнасяла в чужбина домати, ягодов пулп, червен пипер

През 30-те години на ХХ в. хората в селото започнали да мислят как да оползотворят доматите, за които няма пазар, или пък са по-ниско качество. Така била построена вакуумна инсталация за преработка на домати в пюре, която спасила много производители от фалит.

По същото време селото изнесло 122 тона домати от холандския сорт. Кооперацията работела усилено и през 1938 г. купила големи количества домати, ягоди и други плодове зеленчуци. На следващата година, върху дарен от общината парцел, бил построен първият хладилник при гара Кричим, който да охлажда плодовете за експорт.

В следващите няколко години коперацията изкупувала домати, червен пипер, ябълки, грозде, произвеждала пулп от ягоди, които се изнасяли чрез Общия съюз на българските земеделски кооперации и частни фирми.

През 1940 г. кооператорите от Куртово Конаре взели заем от Българска земеделска кооперативна банка и построили в двора на хладилника сушилня за плодове.

Червеният пипер, който се засаждал в селото и околностите, се изкупувал за сметка на кооперацията и градинарската централа в София. С нов кредит от 10 милиона лева кооперацията излязла като самостоятелен износител на външния пазар, а през цялото време плащала продукцията на хората с 1-2 лева над пазарната цена.

През 1960 г. селото отбелязало световен рекорд с набраните от овощните градини над 11 милиона килограма ябълки от сортовете куртовка, карастоянка, куртовска айвания, кавак, кандиле. В края на 60-те години били построени 30 декара оранжерии. И днес производството на плодове и зеленчуци в района е традиционен поминък.