II. Джоел Салатин: Как беше създадена фермата “Полифейс”

0

Каква е историята на може би най-известната ферма в света – “Полифейс”, разказва в книгата си “You can farm” обявеният от списание Time за най-добър фермер в света Джоел Салатин. Тя най-сетне излезе на български език под заглавие “Фермер – мисията възможна”.

Световноизвестният Джоел Салатин разказва историята на семейната си ферма “Полифейс”

Салатин разказва, че е роден в семейство с нестандартно мислене, които не са харчели всичко, което са изкарвали. Прадядо му Смит е бил проспериращ фермер в Индиана. След смъртта му, фермата е поета от баба му и дядо му Фредерик Салатин, но двамата се отказват и се местят в града. Фредерик толкова обича земеделието, че превръща градското си дворче от 2 декара в рай. Отглежда малини, ягоди и зеленчуци. От пчелина си продава мед в местната бакалия.

В двора има курник, а цялата градина е обрамчена от асми. “Какъвто бил изобретателен, дядо ми измислил и патентовал първата подвижна градинска пръскачка. Нарекъл я “Спринкрийл” и тя представлявала плетеница от тръби и колелца, която сама се придвижвала при навиването на градинския маркуч”, разказва в книгата си Салатин.

Градината на дядо му е била съвършена. “Той прилежно орязваше ягодите до 5 ластуна като затискаше всяко разклонение с камъче, за да се вкорени там, където той го беше разположил и за да не го размества вятърът”, разказва днес фермерът. Фредерик Салатин умира, когато Джоел бил 8-годишен.

Бащата на Салатин създава ферма в планините на Венецуела

Но баща му вече е вдъхновен от фермерството и когато завършва висшето си образование по икономика, решава да следва мечтата си – да бъде земеделец в някоя развиваща се страна. Заедно с младата си съпруга заминава за Венецуела, където двамата купуват високопланинска ферма от около 4 000 дка. Идеята е да имат мандра и да гледат бройлери. Бащата на Салатин бързо постига успех – неговите пилета на местния градски пазар са най-добрите – здрави и охранени. Докато птиците на конкурентите му страдат от субклинична пневмония.

Всичко върви добре, но през 1959 г. Венецуела е разтърсена от революция, провокирана от комунистите и настава период на анархия. “Ние се оказахме без закрила по време на бунта. Не бяхме нито мисионери, нито дипломати, нито корпоративни служители. Бяхме просто едни американци, опънали палатка в чужда страна”, разказва Салатин. Семейството му е принудено да се завърне в Америка, а с помощта на венецуелски журналист, получава мизерно обезщетение за заграбената по време на бунтовете ферма.

В САЩ семейството се установява в долината Шенандоа, щата Вирджиния, близо до Стонтън – градът, наричан “Кралицата на долината”.

В САЩ семейството на Салатин купува запусната ферма

Избира да купи най-запуснатата ферма, тъй като е най-изгодна. Била продадена около 1915 г. В продължение на десетилетия новите собственици не живеели там, ами я давали под наем на съседи. Тъй като земята се намира в житницата на средноатлантическия район, в продължение на един век била садена със зърно.

“Понеже конете не можели да се обръщат по стръмните хълмове, всичко било изорано във вертикална посока към хълмовете и се оформили огромни оврази. Пласт от близо два метра и половина обработваема почва се е бил свлякъл от някои от склоновете. По времето, когато ние се нанесохме през юни на 1961 г. повечето от стръмните хълмове бяха като гофриран покрив – набраздени отгоре до долу от ровове”, пише Джоел Салатин.

За да съхрани земята, баща му засажда дървета, а скалистите терени оставя да се залесят по естествен път с иглолистна и широколистна растителност. Фамилията се съветва с много консултанти как да изкарва доходи от фермата. Всички повтарят – “пуснете добитък да пасе в гористите площи, култивирайте земята и засейте царевица, произвеждайте фураж и пръскайте с препарати.” Но бащата на Салатин пренебрегва съветите и открива, че тайната на производителността се крие в планираната паша. Изобретява подвижна система за електрифицирана ограда и започват да местим кравите на всеки две седмици.

Родителите на Салатин минават през отглеждане на телета и зайци

Година по-късно семейството осъзнава, че доходите от фермата са недостатъчни да се покрива ипотеката. Родителите на Салатин се хващат на работна в града и 8 г. по-късно вече са без дългове.

Тогава откриват, че може да печелят от отглеждане на телета, тъй като млекодайната им крава дава повече мляко, отколкото семейството може да консумира. Започнахме да купуваме теленца от борсата и да ги отглеждаме, спомня си Салатин. Но заради ангажиментите на баща му като счетоводител, начинанието е прекратено.

Братът на Джоел – Арт, се занимава с отглеждането на зайци, но там фамилията също среща огромни трудности. Зайците са настанени в подвижни колибки с двустранно скосени покриви, като тези на прасетата, които живеят на пасището. Но непрекъснато изравят тунели и семейството се отказва от портативното пасищно ограждение.

“По това време бях на 10 години и исках да захвана с нещо, което да ми носи доходи, та се спрях на кокошки-носачки. Любимият ми чичо беше доста добър птицевъд в Охайо и на мен винаги ми беше харесвало да съм при пилетата му. Започнах с малко стадо, което скоро се разрасна до стотина”, разказва Салатин. Настанява пилетата в освободените от зайците клетки, без да подозира, че пред очите му на бял свят се появява моделът за отглеждане на пасищни пилета.

Салатин се захваща с фермерския бизнес едва десетгодишен

През 1970 Салатин е вече 13-годишен. Става член на Фор Ейч, за да мога да продавам на местния тротоарен пазар, останал от времето на Голямата депресия. Джоел отваря там сергия за продажба на масло, мътеница, извара, кисело мляко, прясно телешко, свинско, заешко и пилешко, яйца и зеленчуци. “Един от големите ми проблеми беше какво да правя със износените носачки. По онова време те вървяха по 19 цента на кокошка. Щом се върнех от училище, впрягах личната си прислуга – малката ми сестричка Лорета, да ми помага да загрея един казан над огнището и да заколя 20 или 30 стари кокошки.

След това ги изпичах през седмицата, по половин дузина наведнъж, в голямата тава на мама и отделях месото (…). После замразявах пилешкото в еднолитрови кутии и го продавах на пазара под формата на изчистено и сготвено пилешко месо за 3 долара на килограм. От кокошките Легхорн добивах около половин килограм месо на кокошка, което означаваше, че вземах почти 800 процента повече, отколкото вървеше настоящата цена за “пенсионирана” кокошка.

През целите ми гимназиални години, докато съучениците ми събота сутрин си отспиваха до късно от глупотевините от петъчната вечер, аз ставах в 4 сутринта и тръгвах към пазара, който отваряше в 6 часа. До 8 часа вече бях продал 60 дузини яйца”, спомня си Салатин.

По онова време никой не знае какво значи думата “биологично”. Хората просто искат прясна храна, дошла направо от фермата и не се замисляха безопасна ли е и има ли в нея следи от химически препарати. Клиентелата набъбва, но Джоел затваря щанда, след като завършва гимназия. Вече е в 11 или 12 клас, когато е твърдо убеден, че сърцето го влече към фермерството. “Все още не виждахме как точно фермата ще носи приходи като за заплата. Затова реших да уча в колежа за журналист, евентуално да напиша бестселър и след един известен период от няколко години да се пенсионирам и да се върна във фермата”, разказва Салатин.

Джоел Салатин се заема с отглеждане на телета веднага след завръщането си от колежа

Вече чертае с бъдещата си жена Тереза планове да заживеят във фермата. “Блъскахме си главите за идеи как да доим на ръка 10 крави, да продаваме млякото на цени на дребно и да си докарваме прилични доходи. Много добре си спомням цифрите от това упражнение, защото към този момент вече бях започнал да си давам сметка, че може би беше възможно да се издържаме от фермата”, спомня си онези години Салатин.

Веднага след връщането си от колежа, той започва да отглежда теленца с млякото от домашната крава. На следващата година продава едно от телетата и получава 40 процента повече от това, което би взел на борсата. С жена си преживяват с около 200 долара на месец – хранят се с това, което отгледат във фермата, Тереза пече хляб, не ходят по развлечения.

Салатин пише земеделски статии във вестника и покрай журналистическата си работа се запознава с много фермери – мнозина банкрутирали, други с болни животни. Контрастът между това, което наблюдавах у дома си и това, което вижда из другите стопанства е драматичен и го изпълва с надежда за собственото му бъдеще като фермер.

В началото на 80-те години на ХХ век Джоел и семейството му решават да поемат пункта за изкупуване на орехи във Вирджиния. Черупките карат във фермата като органичен материал за наторяване. Салатин решава да напусне работата си във вестника, откъдето го убеждават че е откачил, защото пари в селскостопанската работа няма. Първата година е тежка, защото реколтата от орехи не е добра. Но на следващата приятели на семейството от общността на амишите ги молят да поемат личното им стопанство от бройлери. Те отглеждат около 400 пилета на година.

Салатин се захваща с пилета покрай приятелско семейство амиши

“Така се захванахме с пилета. Внимателно свалихме старите кафези за пилета от гредите в хамбара, където ги бяхме складирали след като бях приключил с кокошките-носачки преди да замина за колежа. С бройлерите всичко мина наред и така се впуснахме в ново начинание”, разказва Салатин. И добавя в книгата си:  “Със стартовата позиция, осигурена ни от татко и мама, Тереза и аз, а сега и нашите деца, Даниел и Рейчъл, се чувстваме безкрайно облагодетелствани. Радваме се на плодовете от пестеливостта на мама и татко, които харчеха по-малко, отколкото печелеха. (…) Ако всяко поколение реши да живее така, че разходите да не надвишават приходите, тогава ще се натрупа истинско богатство.

Молим се децата ни, както и техните деца, никога да не забравят как моите мама и татко пестяха ли пестяха, как сами си правеха коледните подаръци, вместо да ги купуват, как отказваха да купят телевизор или да участват във всички онези социални ангажименти, към които децата ги дърпат, как обръщаха гръб на всички онези съвети да орат земата, да ползват химикали и да затъват в дългове. Надяваме се, че децата ни никога няма да забравят, че нито Тереза, нито аз сме имали собствена кола, докато не завършихме колеж и че загърбихме съблазнителната перспектива за “работа в офис”, а насочихме поглед към дома и фермата.

Дано не забравят как търпеливо напредвахме към мечтата си, стъпка по стъпка, като най-дисциплинирано се отказвахме от бързото удоволствие в името на радостта от дълготрайния успех (…). Нашият модел действа, упоритият ни труд се възнаграждава. Сега сме изправени пред нова територия за покоряване – как да запалим хората с визията, която имаме и с информацията, която сме натрупали.”

Какво съветва Джоел Салатин начинаещите фермери, четете в бестселъра „Фермер – мисията възможна“. От 12 юли книгата ще се разпространява безплатно в електронен вид, а от октомври ще се продава на хартия. Желаещите да получат безплатно електронно копие или да се регистрират за закупуване на хартиеното издание, могат да го направят чрез този линк.

Споделете.

Коментирайте

Close