Мандрица – единственото албанско село у нас гасне край границата

0

В албанското село Мандрица говорят арванитско наречие на няколко века

“Мисен иертъ! Куш сохеш? Га ха йеш?”*, питат любознателните баби на ивайловградското село Мандрица всеки чужд, прекрачил прага на селския хоремаг. Засмените пенсионерки заговарят новодошлите по инерция на местното албанско наречие, което се говори в селото още от първата половина на 17 век. В кръчмата са насядали жизнерадостни жени на средна възраст 70-85 години и отпиват от чашки с кафе.

Mandrica

Селският хоремаг е място за раздумка

В хармония със своеобразния матриархат е барманката Иванка Петрова, която от две години си говори с редовните си посетителки и само някой заблуден турист понякога разнообразява ежедневието й. “Виж, всички са измрели”, показва Иванка черно-белите фотоси на стената. Собственикът на хоремага е наредил фотоси със стари мандричани – едни са по дворовете, други на каруци, трети са се увековечили в носии, четвърти държат кошници с бубено семе – някога традиционен поминък на Мандрица.

Mandrica

По стените в селската кръчма висят фотоси на мандричани, повечето от които вече са починали

В миналото единственото у нас албанско село, разположено на Пътя на коприната, е имало славна история и богати хора. Според едни източници, първите заселници в Мандрица идват още преди падането на Константинопол под османска власт. Книга с историята на селото, писана от бившия железопътен инспектор Апостолос А. Майкидис, лансира друга версия – че в средата на 16 век селото е основано от гръцки православни християни, които освен гръцки език, говорят и “арванитика”. Това е арнаутски диалект на албано-латинска основа, запазен до тяхното експатриране през 1913 г. Запазен е десетилетия и се употребява и до днес от по-възрастни хора.

Трима братя албанци основават Мандрица през 1636 г.

Повечето източници обаче сочат 1636 г. за година на основаването на Мандрица, позовавайки се на надпис на камък до гробищната църква “Света Неделя”. Легендата разказва, че селото е основано от трима братя албанци-християни от Северен Епир, село Виткучи (Vithkuqi), които били мандраджии. Оттам дошло и името на селото. Албанците се съгласили да снабдяват с продоволствие турската войска. За всяка заклана овца те получавали по една жълтица. В знак на благодарност, беят им дал и земя – колкото могат да обиколят от изгрев до залез слънце. Издействал им и ферман, според който бъдещото село било освободено от данъци, а на това място турци да не се заселват.

Така на десния бряг на Бяла река се появило селцето, а след година братята се върнали по родните места, за да доведат в Мандрица и  роднините си. Основната маса албански жители се заселват в граничното село в края на 18 век от района на Корча и в началото на 19 век от областта Сули в Епир. Мандричани запазват сулиотските си носии чак до края на 19 век, когато заместват фустанеланата с тракийски потури. А женската албанска носия се запазва чак до масовата емиграция в Гърция през 1913 г.

В началото на ХХ век в Мандрица е имало 50 пъти повече жители от сега

С годините в Мандрица са сключени много смесени бракове с жени и мъже от съседните ивайловградски села. И ако в издадената в Константинопол “Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника” се посочва, че в Мандрица през 1873 г. е имало 250 домакинства и 1080 мъже албанци, то според турските регистри през 1908 г. в селото са живели 3500 души.

В онези времена тук е имало две училища – мъжко и женско, детска градина, гинекологична клиника, 4 мелници, 1 тухларна, 22 мелачки за сусамово олио, леярна за камбани, манифактури за газирани напитки, оръжия и кожи, бъчварница, бояджийница, аламбици за ракия и мастика, бижутерии.В паланката имало и 20 манифактури за производство на бубено семе, които изнасяли продукт за много страни.

Изселват Мандрица в Гърция през 1913 г.

Но през есента на 1913 г. в Беломорска Тракия стотици хиляди българи са били принудени да напуснат родните си места. Повечето мандричани, с изключение на 40 семейства, също са експатрирани и изселени в съседна Гърция. Под грижите на местната Света митрополия те остават шест месеца като бежанци в района на Димотика, който бил под османска власт.

От 480-те фамилии от българското село, 100 се установяват в кукушкото българско село Хамбаркьой,  прекръстено в чест на Мандрица на Мандрес, 60 в Седес (Терми), 47 в Суроти, 60 в Загливери, 50 в Мущени, Кавалско и в Османица (Калос Агрос), Драмско, 8 семейства (32 души) в Сана, на Халкидики, 6 семейства в Урли (Турио), Димотишко, а останалите в Софлу (Суфли), Башклисе (Протоклиси) и Караклисе (Мавроклиси) в Западна Тракия и на други места. Българските власти настаняват в Мандрица българи бежанци от Тракия и Македония (Воденско).

През 1919 г., когато гръцката армия окупира Западна Тракия, повечето бежанци от Мандрица се връщат в района на Димотика в очакване, че българското им село ще влезе в границите на Гърция, но след като границата от Ньойския договор я оставя на българска територия, те се връщат в Македония.

Техни наследници, второ, трето и четвърто поколение, на 12 октомври 2013 г. се събират в Мандрица, за да отбележат 100-годишнината от разделянето на селото. Срещата на земляците започва с тържествена литургия и програма от самодейни групи на площада на селото, хората отиват и до местната гробищна църква “Св. Неделя”.

Край една от най-старите родопски църкви надгробните камъни са изографисани със занаята на погребания

Малката еднокорабна сграда е една от най-старите черкви в Източните Родопи – датира от 1708 г. На надгробните плочи са изрисувани занаятите на погребаните хора. На сбирката миналата есен, в двора на тази църква хората си разказват преживяното и с носталгия си спомнят времената, когато Мандрица е била процъфтяващо гранично село.

Десетилетия основен поминък на хората тук е отглеждането на сусам и производство на тахан, тютюн и бубарство. Архитектурата на местните къщи е пригодена по специален начин за развъждането на копринените буби. Къщите са на три етажа, изградени от кирпичени тухли, които се произвеждат в селото и до днес. Първият етаж е бил за добитъка, на втория са отглеждани бубите, а хората са живеели на третия етаж.

Mandrica

Много от къщите в селото са необитаеми и се рушат, като някогашната гинекологична клиника

Сега голяма част от къщите са изоставени и полуразрушени. Празна е и някогашната кокетна сграда, където е била гинекологичната клиника. На фасадата има поръждясала табела: “Къщата на Атанас Пейкидис има симетрична фасада с характерно отстъпване в средата. Предната част на приземния етаж е била превърната в гинекологична клиника. На първия етаж се намира голям по размерите си салон, около който са разположени помещения за живеене”.

Срещу изоставената къща на Пейкидис в момента има огромен навес, под който са складирани кирпичени тухли. Те отиват за строителството на нови къщи за гости и хотели, които точно следват правилата на някогашната зидария. Един от хотелите дори носи албанското име “Букор щепи”, което означава “Хубава къща”.

Mandrica

Традиционното производството на кирпичени тухли продължава, използват ги и при новото строителство

Албанското наречие още се владее от по-възрастните мандричани. Една от инициативите на местното Сдружение за възстановяване на село Мандрица е да се издаде разговорник със специфичния диалект. Езикът на арванитите е албанско наречие на южноалбанския тоски диалект. Арванитите твърдят, че разбират езика на албанците-имигранти в Гърция, макар някои думи да са им непознати.

От своя страна, албанските имигранти също потвърждават, че арванитският говор е като техния, но има някои архаични думи, които вече не се използват в съвременния албански език. Замисленият разговорник ще съдържа изрази като куш йени? (как сте?), шумъ фальтор (много поздрави) и ме шиндет (наздраве).

Известно оживление в Мандрица настава, когато в селото и в съседните Маточина и Сив кладенец е сниман българският филм “Мила от Марс” (2004). А декорът е подходящ за сценария: бременно, пребито 16-годишно момиче бяга от опасен мъж и попада в далечно гранично село, в което живеят само деветима старци.

Mandrica

Бабите на Мандрица заедно тъжат по внуците в чужбина в селския хоремаг

Селцето понякога се оживява  не само покрай редките посещения на туристи от чужбина, най-вече Холандия. Повечето внуци и правнуци на мандричанските баби са пръснати зад граница и понякога идват да видят своите. “Внучката ми работи в Атина, за да издържа правнучката, която е студентка в Шотландия. Другата ми внучка живее в Германия”, разказва с гордост и тъга пред другите баби в хоремага 85-годишната Мария Попова. Нейният баща навремето написал историята на Мандрица, споменава мимоходом жената и ни изпраща с “довиждане, остани си със здраве” на стария арванитски диалект: мбетуни ме шиндет.

* Мисен иертъ! Куш сохеш? Га ха йеш? – в превод от  алванитско албанско наречие Добре дошли! Как се казваш? Откъде си?

Споделете.

Коментирайте

Close