Савина Влахова: Оризопроизводството ни е в срив заради безмитния внос от Азия

ВИЗИТКА

Савина Влахова е председател на Съюза на оризопроизводителите, председател на Съюза на мелничарите – пълноправен член на Европейската федерация на мелничарите, както и член на Асоциацията на търговците на зърнени фуражи. Завършила е бизнес планиране във Висшия икономически институт в София.
От 1997 г. е в управлението на пловдивската оризарна „Агромил”, представлява в България немския холдинг за търговия със зърно „Cremer”. Със Савина Влахова разговаряме за производството на ориз в България, проблемите и перспективите в сектора.

– Г-жо Влахова, страната ни има стари традиции в производството на ориз, но ако през 70 и 80-те години на миналия век оризищата ни са заемали 250 000 дка, в 90-те години на ХХ век те намаляват повече от 10 пъти. Защо?

Отглеждането на ориз в сегашните граници на българската държава датира от първите набези на турците на Балканския полуостров през втората половина на XIV век. Отначало тази култура обхваща долините на реките Марица и Тунджа и притоците им, по-късно и поречието на р. Дунав.

Изграждането на оризовите напоителни полета у нас започва през 1962 г. с 300 дка в гр. Съединение и 250 дка в с. Войсил, Пловдивско. Масовото изграждане започва през 1965 г. Географската ширина, в която са разположени оризищата ни, съответства на тази, в която се отглежда ориз в Северна Италия и Франция. Така през 70-те и 80-те години на ХХ век в страната ни са изградени 247 000 декара оризови полета със съвременна напоителна и дренажна канална мрежа и съоръжения, като ориз се отглежда върху 185 000 дка.

Останалите площи се използват за сеитбооборот, а през някои години не се засяват поради недостиг на вода. В началото на 90-те години на ХХ век с ликвидацията на българското селско стопанство оризовите насаждения у нас намаляват до исторически минимум от 8000-9000 декара. През 1995 г. площите са едва 13 799 дка.

– През 2011 г. се наблюдава растеж и оризовите насаждения достигат над 120 000 дка?

Така е, в този период в Пловдивско е имало 75 509 дка, в област Пазарджик – 24 409 дка и в Старозагорско – 18 000 дка. В следващите години с малки колебания в посока намаление площите се запазват и в момента пак са около 120 000 декара.

Растежът започна през 2007 г. и се дължи на присъединяването ни към Европейския съюз. Режимът на внос в ЕС се различава от този, който беше към България дотогава. Митническата ставка преди беше 15% върху обявена фактурна стойност, което означава, че можеш да обявиш, че внасяш ориз на 100 лева за тон. В ЕС няма процентна ставка, а фиксирани 170 евро на тон.

През първите години от членството ни имаше рязка промяна в този сектор, заради това се увеличиха оризищата. Но в годините преговорите, които се водят на ниво ЕС за квотните режими, се разшириха към страни като Камбоджа и други азиатски държави. Тези безмитни вносове на ориз в ЕС отново повлияха оризопроизводството, тъй като камбоджанският ориз се продава на дъмпингови цени. Не са редки случаите, при които се декларира внос на начупен или кафяв ориз, а се внася бял ориз отново заради квотите или за по-ниска митническа ставка. Така рязко се влошава пазарната среда.

– Продават ли се имитации на български ориз у нас?

Според мен няма съмнение, че на пазара има пакети, върху които пише български ориз, а вътре има смесици от камбоджански, български и други. И нямаме инструменти, с които да се борим с нелоялните търговски практики и безмитен внос.

– Какви количества ориз произвежда страната ни?

Около 70 000 тона се добиват от общо 120 000 декара оризища. Не мога категорично да се ангажирам със статистики, защото са противоречиви. Средно добивите са 600 кг от декар, но ако някой иска да се похвали, казва, че е изкарал 900-1000 кг на дка. Все пак такива сортове и добиви действително има.

– Много от признатите български сортове дават по около тон ориз от декар. Имаме богата листа с български сортове ориз, но продължават ли дейностите по производството на сортове и развиването им?

Абсолютно занемарено е всичко. В момента всички фермери са се насочили към италиански сортове. Доскоро гледаният турски сорт „Османчик” е пренебрегнат, италианските сортове са по-финансово рентабилни.

– Сеят ли се изобщо у нас български сортове ориз?

През миналата година не сме произвели и един килограм български сорт ориз. Да, отглеждаме ориз, но не е български сорт. А нашите сортове имат безспорни качества. На един международен форум на Federation of European Rice Millers учен от американски университет ме намери и ми каза нещо много интересно. През 70-те години на ХХ век в научните среди в Щатите е бил популярен български селекционер на ориз. Неговите открития и постижения са били публикувани в научните издания за ориз и оризопроизводство на някои американски университети.

В същото време се смята, че един от факторите за добрите вкусови качества на българския ориз, е чистотата на водата, с която се напояват оризищата ни. Това наскоро бе потвърдено и от българска фирма, която работи в областта на екологията.

– Каква е логиката качествата на българските сортове ориз да са се прочули чак в САЩ, а ние дори да не ги сеем?

Загубили сме идентичността си, забравили сме кои сме. Мотото на нашата фирма е „Изберете българската традиция“, но много по трудно е да се възстанови това, което го е имало, отколкото да беше пазено и надграждано в годините.

– Изглежда Турция все пак добре познава качествата на българския ориз, тъй като всяка година внася от България минимум по 10 000 тона?

В годините Турция поддържа протекционистка политика спрямо местното си производство. По време на реколтиране те вдигат вносните мита на 30-40%, като по този начин защитават своите земеделски производители. Така продукцията им се изкупува от преработвателите на добра цена и те не им извиват ръцете.

През януари-февруари, когато местната суровина привърши, митата падат, съответно преработвателните им предприятия изкупуват от най-близкото място, т. е. от България. Така транспортните им разходи са минимални, а и от другата страна на границата има много преработвателни предприятия за ориз.

– Как са структурирани експортът ни и вносът на ориз?

В момента изнасяме предимно за Румъния и Турция, но търсим нови пазари. Внасяме от азиатските държави, основно Камбоджа. Скоро не сме внасяли от Китай и Египет.

– По данни на FAO през 2012 сме внесли 17 хиляди тона ориз, а през 2012 г. – 27 000 тона. Как се променя динамиката на вноса у нас в следващите години?

Страните с квота за внос към ЕС като Камбоджа удрят нашето производство заради безмитния режим. А азиатските оризи, като изключим някои специални сортове като Басмати и Жасминов, далеч не са по-добри от нашите.

– Как българският производител откликва на този удар?

Засега удържа, но угрозата е и от намаляване на площите. С оризопроизводство у нас в момента се занимават не повече от около 30-40 души, от които всеки има и персонал, а за някои е семеен бизнес. Имаме и 13-15 преработвателни предприятия.

– Преди влизането на България в ЕС оризът е бил добре субсидиран от държавата, а защо сега плащанията за оризопроизводство са само по СЕПП, но не и под формата на обвързана подкрепа?

Оризопроизводителите получават точно толкова, колкото и производителите на пшеница, царевица, слънчоглед. Разходите обаче са несъпоставими с другите зърнени култури, най-малкото защото водата за напояване формира средно 20 на сто от разходите по отглеждането. Настоявахме да има подпомагане и по обвързаната подкрепа, писахме до Министерството на земеделието и храните, но там решиха, че други сектори ще се подпомагат приоритетно и не ни обърнаха внимание.

– Как се конкурираме с европейските държави, чийто сектор оризопроизводство е по-силно субсидиран?

Не се конкурираме, защото не е възможно. Италианците например са най-големият производител на ориз в Европа с традиции от XIII век. Имат устойчиви пазари, някои от тях дори в Арабския свят. Затова не можем да се конкурираме с италианците, по-скоро имаме конкуренция с гърците. Те получават субсидия от порядъка на 900 евро на хектар до 1100 евро на хектар в други страни.

В България субсидията е около 150 евро на хектар. Това е голям проблем, гърците държат ниска експортна цена, която ние не можем да постигнем заради голямата разлика в субсидирането. Секторът оризопроизводство в България е подложен на тотален срив предимно от гръцката конкуренция.

– Сега идва новият програмен период по Общата селскостопанска политика, можете като браншова организация да опитате да договорите по-добро финансово подпомагане?

В Милано на 20 февруари тази година се проведе първият международен форум по въпросите на ориза (First forum of the EU rice sector – б. р.), на който присъстваха представители на фермери, преработватели и институции като министерства на земеделието, посолства на страните участнички. Този форум имаше за цел да уеднакви позициите на страните от сектор оризопроизводство в ЕС относно преференциалния внос по споразумения с други страни.

Тъжната констатация беше, че от българското министерство на земеделието нямаше нито един представител, въпреки че бяха уведомени. Форумът завърши с приемане на обща позиция, че секторът има нужда от институционална подкрепа на ниво Европейска комисия, от протекционистка политика и от преустановяване на тези безмитни споразумения за внос на ориз от трети страни.

Тепърва ще става по-лошо, защото след търговското споразумение СЕТА представителства на американски компании в Канада може започнат внос в ЕС и на американски ориз. За внос от азиатските страни фитосанитарните изисквания са много по-занижени, отколкото местните условия. Друга точка беше да има еднакви правила за всички, защото в едни държави оризът е чувствителен сектор, а в България не е. Последната точка беше да се търси европейско подпомагане за популяризиране на ориза по т. нар. промоционални програми.

– Какви решения предлагате? Защо оризопроизводството не се признае за чувствителен сектор?

Това е първото и най-важно за българския производител – да се изравни с другите европейски производители и най-вече с гръцките, второто е да се стимулира местното производство, да се вземат мерки срещу нелоялната конкуренция, митата и т.н. Гърция ни е конкурент, цената която дават е недостижима за нас, но Турция и Румъния ги предпочитат. Въпреки по-високите транспортни разходи пак им идва по-евтино. Трябва да се намали и ДДС за ориза.

– В други европейски страни ставката по ДДС за ориза по-ниска ли е?

Навсякъде е по-ниска от 1 до 9 %. А всичко това рефлектира върху производството и пазара. Ако през годините нещата не се променят и хората не спрат да губят от оризопроизводство, те ще пресушат оризищата и ще сеят върху тях други зърнени култури. Но нека гледаме с оптимизъм и да вярваме, че институциите ни ще вземат мерки за съхраняване на сектора.

Българското производство на ориз далеч не опира само до задоволяване на вътрешните нужди. Не страдаме от липса на количества за износ, тъй като населението на страната намаля драстично, а оттам и вътрешното потребление. А капацитети за площи и преработка съществуват, имаме висок експортен потенциал.