Малкият параклис „Св. Мина“ в пловдивското село Виница е построен преди повече от две десетилетия заради един сън. Всяка година на 11 ноември, празника на свети Мина, в храма се събират хора от цялото село, а историята му напомня, че доброто не изчезва заедно с хората, които са го сторили.
Села, които живеят, и села, които помнят
Който пътува из българските села, е забелязал, че те са два основни типа. В едните животът кипи, пълни са с деца, сградите на детската градина и училището са поддържани, от дворовете се чуват звънците на крави и овце, кокошки и пуйки ровят под натежалите от плод дървета, а нивите се ширят в нежно зелено. В другите села е останала само тишината – полуразрушени каменни или кирпичени къщи, които упорито пазят спомена за живот, който едва ли някога ще се върне.
Повечето села в община Първомай засега са от първия тип. Там все още има сплотени общности, читалища, които активно работят, кметове с идеи, подредени улици и градинки, поддържани църкви и параклиси. Село Виница е едно от тях – сгушено сред ниви с пшеница и слънчогледи, зеленчукови и овощни градини, само на метри от брега на река Марица и най-големия остров по поречието й – Поповата ада.
Водосвет на св. Мина
На 11 ноември, когато православната църква почита св. Мина, жителите на Виница и тази година се събраха в малкия параклис, издигнат веднага след моста в селото. Светецът воин е смятан за закрилник на семейството и на дома, а празникът му тук не се пропуска никога.
Водосвета отслужи отец Александър – млад свещеник, който обслужва храмовете в Първомай, Виница и Асеновград и непрекъснато пътува между трите населени места. Някои от миряните са дошли още от сутринта, преди службата, за да постоят сами пред иконите и запалените свещи и да почувстват светлината в тишина. Останалите се събраха към обяд. Имаше много жени и мъже, възрастни, но и млади хора.

Сънят на баба Атанаска
Преди години жена от селото на име Атанаска сънувала отново и отново един и същи сън: на мястото след моста има икона на св. Мина и там трябва да бъде вдигнат параклис. Тя дълго мълчала, за да не тревожи семейството си с безсънните си нощи. Докато един ден сънят не станал заплашителен – ако параклисът не бъде построен, някой от близките й ще пострада.
Малко след това синът й, когото в селото и днес наричат Наско Ламбура, осакатял. Едва тогава Атанаска разказала какво сънува, а семейството й се захванало със строежа.
„Включиха се много хора от Виница, от Милево, от Поповица и от другите села наоколо. Кой с труд, кой с материали, кой с каквото може. Така преди повече от 20 години построихме параклиса“, разказва тихо Наска – внучката на баба Атанаска.
Ключът е у Ана
Оттогава всяка година в деня на св. Мина наследниците на Атанаска посрещат селото в параклиса. Наска идва със съпруга си Иван. Майка й Ана пази ключа от малкия уютен храм. Наско Ламбура идва с патериците си, но докато трае службата, стои прав – от уважение към мястото и светеца.
Семейството раздава осветена храна, а всеки от миряните оставя нещо – пита, бонбони, бисквити, вафли… „За здраве“, обясняват хората. Когато по време на водосвета на една от жените й прилоша, Наска и Иван първи се затичаха да й донесат вода. Очите им излъчваха онази спокойна светлина, която носят само добрите хора.
Името, което означава „безсмъртен“
В село Виница много хора носят името Атанаска или Атанас. Така е било винаги, така и ще бъде. Идва от старогръцки език и означава „безсмъртен“. Може би затова историята на баба Атанаска звучи затрогващо – параклисът след моста е доказателство, че доброто, което хората правят и създават заедно, е безсмъртно и остава дълго след тях.
Агроновините Новини за земеделие и храни
