Двама братя художници опазиха изчезващи породи каракачански овце и кучета

Двама братя художници са успели да опазят и развъждат изчезващи български породи овце, кози, кучета и коне. Сидер и Атила Седефчеви са завършили Художествената академия, но по случайност в началото на 90-те години на ХХ век решават да издирят каракачански кучета. 

Впоследствие им хрумва да възродят и породата каракачански овце. Оказва се, че през последните десетилетия са поддържани само групи от по няколко животни в някои животновъдни бази в България към земеделски институти, колкото да се запази породата. Най-напред имало в Троян, Костинброд, Тутракан и Шуменско, но с годините бройките остават  съвсем малко.

Причината за това се корени в по-ранни години, когато в ТКЗС-та заменят каракачанските овце с други породи, които дават повече мляко и месо. С ликвидацията на кооперативите в началото на 90-те години на ХХ те стават голяма рядкост, затова е въпрос на много воля, упоритост и кураж братята Седефчеви да намерят животни и да ги развъждат и до днес.

Сега Сидер живее в пиринското село Влахи, гледа стадо от 500 чистокръвни каракачански овце, 230 кози от древната калоферска порода, аналог на каракачанската овца, 50 каракачански кучета и 20 каракачански коня.

Братът на Сидер – Атила, се е заел с административната част на семейния бизнес и живее в София. Как в XXI век Седефчеви като съвременен Ной натовариха в своя кораб редки животни, за да оцелеят, разказва в обширна статия сп. Биограф, препечатана от e-vestnik.bg.

Съвременният Ной се казва Сидер Седефчев и живее в пиринското село Влахи като отшелник, със стада от изчезващи породи овце, кучета, кози, коне, които сам е развъдил. Впрочем, не сам. Балканският Ной на нашето време има обща мисия със своя брат Атила. Той седи повече в София и се занимава с административната част от бизнеса. Защото това е и мисия, и бизнес. При това нелек.

И двамата са дипломирани художници, завършили Художествената академия. По някакво стечение на обстоятелствата в началото на 90-те решават да издирят истински каракачански кучета. И покрай кучетата съживяват цяло изгубено животинско царство. Днес Сидер живее в пиринското село, гледа стадо от 500 чистокръвни каракачански овце, 50 каракачански кучета, 230 калоферски кози – също древна порода, аналог на каракачанската овца. И 20 каракачански коня, които пасат високо в планината като свободно стадо.

Омир е писал, че при траките се раждат черни агнета, казва Сидер и се опитва да обясни що е то каракачанска овца и откъде идва. То се вижда и с просто око, че не е овца като другите. Ражда се черно агне и до първата година остава черно към тъмнокафяво на цвят. После започва да изсветлява към тъмносивокафяво, тъмносиво, сиво. Някои остават кафеникави, други съвсем сиви. Като се подреди стадото, се виждат едни пастелни тонове, преливащи през тези няколко цвята, все едно ги е рисувал художник. Само лицата им остават черни.

Вълната на каракачанските овце прилича на украса на кукерска маска

Смешно е да се говори за лице на овца, но тези са някак одухотворени. И с една характерна вълна, която не е като на другите овце. Прилича на украса на кукерска маска. По твърда, космите се оформят като фитили на два слоя, така че като вали дъжд, той се стича по горния слой, а отдолу овцата остава суха. Връхна дреха от такава вълна също може да опази човек сух, не подгизва. Чорапи от такава вълна нямат скъсване. Но засега няма интерес към вълната от тези овце и Сидер трупа купчини от нея все още без приложение.
Тези овцете гледат и някак различно от другите…

В една кошара Сидер е отбил около 30 коча с едри навити рога. Иначе те са по-дребни от кочовете на други породи. Но са по-жилави, по-издържливи и …по-потентни. Обяснява, че ги отбива от овцете, за да не раждат те непрекъснато, трябва да има някаква сезонност през годината. Кочовете са още по-живописни от овцете и гледат като хора. Чак започваш да се притесняваш, все едно те наблюдава нещо от отвъдното, от някакъв стар свят, който вече не съществува.

Породата се е запазила високо в планините. Каракачаните са наследили тези овце от древни времена. Овчарите на древността са ги гледали направо под открито небе по планините, където има много паша и е безопасно – войските и войните минават долу през градовете, низините и проходите.
Каракачанските овце раждат на високото по поляните, а зимно време – направо върху снега. Малките агънца веднага след раждане стават и тръгват. По-издържливи на студ, на сурови планински условия.

Млякото на каракачанските овце е по-гъсто и по-маслено

Такава овца дава по-малко мляко и месо, но с по-различен вкус и качество. Във фермата на Сидер правят сирене от тяхното мляко, което е по-гъсто и по-маслено.

За сиренето се използват само естествени продукти, по стара технология – морска сол и сирище вместо мая. Нищо купешко или масово използвани изкуствени съставки. Сидер прави т. нар. сирище, като взима за подкваса от стомах на агнета.

Продукцията му се появява на изложения на международната организация „Слоу фууд”. Там много ценят двамата братя, като един от редките примери в България за хора, които имат ясни идеи с какво са се захванали и са го приели като смисъл на живота си.

В последните десетилетия в някои животновъдни бази в България към земеделски институти са поддържани групи от по няколко каракачански овце, колкото да се поддържа породата. Отначало в Тутракан, Шуменско, Костинброд, Троян, но накрая останали отделни бройки тук-там. Отдавна, още по времето на ТКЗС, каракачанската порода е заменена с по-млекодайни и месодайни породи. А с ликвидацията на ТКЗС в началото на 90-те, съвсем изчезва. Сидер отбелязва, че каракачанската порода в тия животновъдни бази се е изродила, овцете там са с обичайната вълна и физиономии като на масовите породи овце.

Брат му Атила се смее – това, което е пазено като образец за каракачанска овца, е нещо друго. И с просто око човек без никакви познания може да се убеди. Атила казва, че е достатъчно да се качиш в музея на животновъдството в София, където има препарирани още преди десетилетия каракачански овце, за да видиш, че те са различни от всичко друго тук и там из България. Точно това са спасили той и брат му. Тяхното стадо изглежда като онези образци в музея и отговаря на историческите описания и стари фотографии. И сега животновъди идват при Сидер да си вземат чиста порода за развъждане.

Сидер разказва, че с брат му Атила винаги са имали интерес към животните. И двамата им дядовци са били овчари. Баща им е бил художник, който от малки ги заразил с преклонение към природата и животинския свят.

Сидер е уморен и недоспал, но не му личи много. Точно сега се раждат агнета. Сидер спи по няколко часа на ден, грижите са денонощни. Вечерта стадото се връща от паша и чака край оградата да го пуснат. 500 овце започват да блеят застрашително. От другата страна блеят 300 агнета. Все едно си край необичаен симфоничен оркестър.

До момента са се родили 300 агнета, повечето са на двуседмична възраст. Само 10 от тях са бели. В породата по правило се появява и по някоя овца с бял цвят, но вълната и формата на главата, тялото, е като на другите.

Братята гледат овцете, козите и конете високо в планината

По тях овчарите се ориентират дали някоя група от стадото не липсва. Поколение след поколение породата все повече се връща към корените си. За това причината е и в подхода на Сидер и брат му. Тяхната идея е овцете, козите, конете да се гледат високо в планината. Така някогашният ген се развива в подходяща среда и се изявяват най-добрите качества – издържливост, качество на месото и млякото.

Лятно време стадото на Сидер и Атила се качва за около 3 месеца високо в Пирин, над 2000 метра надморско равнище. Денем пъпли по баирите нагоре и пасе дори на самия хребет на Пирин, на 2700 метра височина, недалеч от връх Вихрен. Това е най-високопланинското стадо в страната. През тези летни месеци овцете нощуват там на открито, само зад една ограда от пръти, но охранявани от прочутите каракачнски кучета. Няма по-работни и по-отговорни кучета от тях.

„Разчитам повече на кучетата, не на овчари”, казва Сидер. Досега са удавили два вълка. Като усетят вълк сами се организират две или три от тях да го преследват, правят му засади, докато той не хукне да спасява кожата.

Двамата братя започнали да издирват каракачански кучета през 1990 г. Почти 10 години обиколки високо в планините, в обезлюдяващи села, тук и там останало по някое куче. През годините на соца последна грижа била за каракачанското куче. А след ликвидацията на ТКЗС и стадата в началото на 90-те години, останалите кучета, които били избити. Породата се е запазила само тук-там в дворовете на частни стопани във високопланински села.

Но стопаните не продават кучетата си. Сидер си спомня, че на няколко пъти прекарал общо повече от 6 седмици в едно родопско село, за да чифтоса доведена от него каракачанка с един типичен чист мъжкар, чийто стопанин си го гледал вкъщи, с овцете. И каракачанецът бди за овцете денем и нощем, ляга да спи през деня, каракачанката го ухажва, а той уморен я пъди. Докато накрая все пак дали поколение.

Развъждат каракачанските кучета в Пирин и Родопите

И така години наред, тук и там, главно из Родопите, успели да завъдят поколения каракачански кучета, второ, трето, пето… И накрая с огромен труд регистрирали породата в земеделското министерство, по всички правила и закони.

„Каракачанското куче е дисциплинирано, достатъчно едро, силно, мъдро, спокойно, без нервност; саможиво и самоинициативно”; изрежда Сидер. Изключително привързано към стадото. Кучето може да лежи 2 часа, после изведнъж да стане звяр и после пак да стане спокойно; пести си енергията; не лае без причина.

Не е за вярване, но кучетата почти не ядат месо. Цяла седмица може да изкара с една паница качамак на ден – царевично брашно, разбъркано с гореща вода. Така са ги хранели в миналото, икономично.

За 14 години откак е в това село, досега 10 от кучетата на Сидер са отровени или са убити от ловци. Той се чуди защо ги убиват. Те не нападат хората. Само лекомислени туристи в Пирин като срещнат стадото, и тръгнат да погалят овцете и агнетата, могат да изпитат гнева на каракачанските кучета, които се нахвърлят да ги лаят, но не ги хапят, ако не бъдат предизвикани с нещо повече.

Каракачански кучета са купувани и подарявани в САЩ

Кучета, развъдени от Сидер и Атила, са купувани или подарявани в САЩ. Вече в няколко щата има каракачански кучета, главно със стада. Там избухнал интерес към породата. При Атила, който се занимава с документацията, идват възторжени писма от Америка. Никога не са виждали толкова интелигентно куче, никога не са имали толкова работни кучета. Описват конкретни случаи, как куче носи изгубено от стадото новородено агне, как куче спасило от пожар стопаните на къщата и др.

„В Западна Европа хората нямат нужда от кучета пазачи”, обяснява Сидер. Там овцевъдството излиза по-евтино – няма вълци, няма и крадци. Стадото просто се пуска да пасе. Затова само от Балканите на Изток можеш да намериш истинско куче, допълва той. И цитира разни исторически хроники, как Агуш Ага имал 100 каракачански кучета и 12 000 овце.

Някъде през 2000 година двамата братя се заемат да развъждат породата каракачанска овца, след като вече знаят пътеките към високопланинските села, къде какво има. За няколко години събрали оттук-оттам по една овца, коч, и се получило стадо с около 40 глави, което почнало да дава поколение – първо, второ, трето, пето…

Търсили място да развъдят високопланинско стадо. Към 2000 година намерили една къща в село Влахи, на 10-ина километра от Кресна нагоре в полите на Пирин. Пътят до там има асфалт само в първите 2-3 километра. После е нещо като коларски път, а при порои се срутват камъни и земна маса и го затрупват. В селото официално има само двама жители, които са на преклонна възраст, а целогодишно живеят общо трима, освен Сидер.

Има няколко къщи, поддържани като вили от хора от градовете, които се мяркат тук през лятото. Сидер оживил селото. Наел трима работници от околността. При него тук идват да помагат майка му, вуйчо му, брат му. Жена му и двете му деца са в София, но пристигат всеки почивен ден.

Сега има едно стадо от овце, едно от кози, за които е построил различни кошари, с малка мандра за производство на сирене към тях. И няколко къщи. Долният етаж на една от тях е пригоден за кучкарник.
Козите са нещо подобно на каракачанската овца.

Калоферската коза също е изчезващ вид

Породата се казва калоферска коза, също изчезващ вид, с който двамата братя се захванали, след като видели от него отделни екземпляри в зоологическа градина в Германия, представени като българска виторога планинска порода. Образци от него взели германски специалисти още преди войната. И двамата братя тръгнали да обикалят да издирват кози, по същите пътеки из планините.

Последно Сидер и брат му се захващат и с каракачанския кон. Намерили екземпляри от дивопасящи коне високо по ливадите край Белмекен и язовир Батак. Те са поддържани преди години от местни селяни, но вече са изчезнали, селата са обезлюдени. Сега двамата братя имат стадо от 20-ина коне, които са пуснати по същия начин да пасат свободно и да живеят на открито високо в Пирин. Колкото да се поддържа породата. Използват част от тях през лятото като товарни животни, когато местят стадата нависоко.

Атила обяснява, че расовите състезателни коне са много нежни същества. Всяка травма, рана, ухапване може да ги убие. Веднага трябва да им се бие ваксина против тетанус и т. н. А каракачанският кон е полудиво издържливо животно, което носи на травми, студ, ухапване. Имали една кобила, чийто бут бил жестоко наяден от вълк. Стадото я спасило, прогонили го, но кобилата останала с тежки рани. Въпреки това оцеляла.
Жената на Сидер е биолог, с нейна помощ в селото направили образователен център за животни, през лятото идват училищни групи. Сидер гледа и два вълка и две мечки в нещо като зоопарк.

Селото Влахи е родното място на Яне Сандански. Ако не се е появил тук по случайност Сидер с животните си, селото е щяло да запустее до няколко години. Съдбата се опитала да изпита волята на Сидер. Преди 2 години построил нова кошара за стадото от кози и постройка за мандра край нея. При една буря паднал гръм и избухнал пожар в току що построеното.

Няколко души тичали безпомощно да спасяват каквото може. Успели да отворят кошарата и повече кози избягали, но загинали 4 кучета и десетина кози. Всичко изгоряло до камък. Сидер бил на границата да се откаже. Но построил всичко наново върху опожарените каменни зидове. При това срещнал неочаквана съпротива от зам.-кмета на община Кресна, който не му издавал разрешителни да строи. После кандисал, поискал допълнително и нови проекти, което му оскъпило с 9000 лева строежа. Да се чудиш как срещу всеки у нас, който прояви инициатива за добро, се изправя някой да му пречи.

Снимка: Иван Бакалов и Личен архив
*Заглавието е на редакцията