Вкуси България със SlowTours.bg

Фермерски пазар с български храни отваря в Брюксел

2

Фермерски пазар с български продукти ще отвори в европейската столица Брюксел на 6 септември. Мястото и датата не са случайно съвпадение – всеки вторник от 12 до 18 ч. на площад „Люксембург“ се организира пазар с местни продукти. Пазарът е нов като инициатива, но популярността му набира вечер скорост и става все по-посещаемо място за посетителите и служителите на ЕП, но и на град Брюксел, коментира депутатът в Европейския парламент Момчил Неков.

Също на 6 септември в ЕП той организира конференцията „Намаляване на ефектите от промените в климата чрез географските означения и европейските схеми за качество”. Форумът и представянето на продуктите на фермерския пазар се организират в продължение на съвместната инициатива на Неков със „Slow Food България“ по идентифициране на потенциални български кандидати за вписване в Европейския регистър на схемите за качество на селскостопанските продукти. Кампанията бе наречена “Година на географските означение – Да защитим българския вкус“.

Ето кои български храни, които могат да бъдат регистрирани по европейските схеми за качество, ще бъдат представени на фермерския пазар в столицата на ЕС:

  • Месо от Източнобалканска свиня

Източнобалканската свиня е единствената запазена в България аборигенна порода свине. Оформена е почти изцяло под влиянието на естествения отбор. Има исторически данни, че това уникално животно се е появило по нашите земи още преди 2500 години. Свинята е със специфична структура на тялото, малки уши и черната, права и остра четина с изразен на гърба „гребен“. Тя не се среща в други страни, изключително типична е за България.

Начинът на отглеждане на Източнобалканската свиня е запазен през поколенията – тя и до днес се отглежда пасищно (от пастири) в широколистните горски терени и необработваемите земеделски площи на Източна Стара планина и Странджа.  Основната си храна (около 80%) свинете си набавят сами – корени, гъби (понякога и трюфели), горски плодове, билкови треви, охлюви, червеи, а в есенно-зимния сезон жълъди. В района на Източна Стара планина и Странджа има естествена концентрация на няколко вида растения от вида дъб и бук, които осигуряват на Източнобалканските свине ежегодна жълъдна паша. За да си подсигурят храна, свинете могат да изминат до 30 км на ден. В резултат на подвижността на прасетата и тяхната храна (подземни части на растенията и и богатите на растителни мазнини жълъди), месото на Източнобалканските свине е с доказани диетични свойства. Съдържа ценните Ω-6 и Ω-3 есенциални мастни киселини.

Последните (Ω-3) са полиненаситени мастни киселини, които, включени в хранителния режим на човек помагат за понижаването на нивото на триглицеридите и повишават нивото на „добрия” HDL холестерол. Съотношението на Ω-3 и Ω-6 мастните киселини в месото от Източнобалканските свине дотига до под 1:4,8 или с други думи, говорим за наистина добър холестерол (за сравнение при някои конвенционални културни породи достига 1:12 и дори до 1: 20). В допълнение, в месото на тези пасищно отглеждани свине липсват изкуствено добавяни хормони и медикаменти, защото животните не се ваксинират и не се лекуват с нещо различно от билкови треви, които те сами си подбират в природата.

Месото на възрастните (над 2-год. възраст) Източнобалкански свине е твърдо, силно структурирано и омусколено и е изключително подходящо за приготвянето на месни деликатеси (сушени, пушени меса, наденици, луканки и др.). Било е ключова съставка в производството на един от най-титулованите български продукти от месо – Смядовска луканка до затварянето на производството на фабрика „Глиган“ в гр. Смядово през средата на 90-те години на XX век. И до ден днешен Източнобалканскста свиня е една от гордостите на община Смядово като дори присъства в герба й.

  • Еленски бут

Еленският бут е сурово-сушен деликатес, в приготовлението на който не се ползват подобрители, изкуствени оцветители и консерванти. Той се прави по стародавна технология, предавана от поколение на поколение и за всеобща радост на ценителите на уникалните деликатеси е запазена и до днес. Еленският Балкан предоставя необходимия комплекс от микроклиматични условия – съчетанието от подходяща температура, местоположение, въздушни течения – които са предпоставката за правилното зреене и изсушаване на бутовете.

Най-добрите бутове, със средно тегло между 12-14 кг, се приготвят от прасе, което е гледано почти година до 160-170 кг живо тегло. Приготвянето на продукта започва с отделянето и оформянето на бутовете от закланото и опърлено прасе. За целта са необходими специални умения, които се предават по мъжка линия и добрите майстори са много търсени. Бутовете се осоляват добре и се поставят в дървени съдове (постав или каца), където престояват близо 40 дни. След това се изваждат, измиват се, и се закачат да съхнат на проветриво място – най-често в миналото това са били чардаците на еленските къщи. За предпазване от мухите бутовете се поставят в т.н. мухарници (кафез от дърво, обвит с предпазна мрежа).

Съхненето на бутовете може да продължи и до 2-3 години, и колкото повече минава времето, толкова Еленският бут става по хубав, по-дъхав и по-вкусен. По тази технология и днес балканджиите, в домашна обстановка, приготвят Еленските бутове. В района към днешна дата има само един официално регистриран производител на Еленски бут, чието производство отговаря на европейските регламенти. От няколко години е факт и първият цех в община Елена за производство на Еленски бут по традиционната технология.

Цехът е основан от младия местен предприемач Владислав Велев, наследил занаята от своя баща. Продуктът е включен в Съкровищницата на вкусове на Slow Food, заедно с още над 3 000 уникални храни от цял свят. По време на Празника на Еленския бут (тази година на 15 и 16 октомври), организиран от община Елена, може да се дегустира Еленски бут, както и редица ястия,приготвени с него.

  • Навпавок-меурче от Разложко

„Навпавок от Разложко“ – наричан още „Меурче от Разложко“, е сурово-сушен колбас, приготвян от свинско месо в периода декември – януари. За неговото приготовяне се използва бонфиле, контрафиле, бут и врат от прасета, отглеждани не повече от една година. Технологията изисква да се използва прясно незамразявано месо от животни от породата Българска бяла, заклани непосредствено преди приготвянето на навпавока.

Месото се накълцва на парчета с размер около 2х2 см. Подправя се със сол и комбинация от кимион, копър и кориандър. Използват се сухи семена, които според традицията в региона преди смилането леко се запичат, за да се получи по-силен аромат. Приготвената и овкусена смес се натъпква („навпава“, откъдето идва и наименованието на колбаса) в естествени обвивки – свински пикочен мехур (меурче), но в миналото са се използвали и сляпото черво (бабичка) и стомахът (дедец) на прасето. От практични съображения днес се използва най-често мехурът. Напълнените мехури се сушат в продължение на 3-4 месеца върху дървени скари на проветриво място. За качественото зреене на колбаса е необходимо температурата през този етап от приготвянето да не надвишава -10 градуса.

През април готовите колбаси се пренасят във фино пресята дървена пепел и така могат да се съхраняват до следващата зима, когато се приготвят новите навпавоци. Формата на готовия колбас е овална, сплесната, с вдлъбнатина в средата. Размерът й варира, но средните стойности са 20-30 см в диаметър и с тегло около 1 кг. Повърхността е сиво-кафява със сиво-бял налеп от пепел (от широколистна дървесина). Вътрешността е месно-червена със добре изразени бели зони от парчетата сланина. Консистенцията е стегната, еластична. Навпавокът се е произвеждал традиционно в района на община Разлог, но никога не е бил обект на целенасочена търговия.

Тъй като се прави от най-качественото месо на прасето, колбасът е бил „перлата“ на всяко домакинство. Много често се е използвал като комплимент и израз на благодарност. В семейството се е консумирал само по време на големи земеделски кампании. Бабичката, чиято обвивка е най-тънка, е била готова за консумация още през пролетта и затова се е споделяла с цялата фамилия по време на сеитба. Меурчето се е разделяло между членовете на семейството по време на жътва. Дедецът, който поради своите размери е изисквал най-продължителен период на зреене, се е консумирал през есента, когато се е събирала реколтата. В миналото всяка по-заможна къща е имала поне по едно прасе и навпавоци са се правели повсеместно.

Днес само един производител практикува регулярно направата на навпавок – меурче – Дешка Кротева от с. Горно Драглище. С подкрепата на Slow Food в България, Дешка работи активно за създаването на група от производители на навпавок на територията на общината като строго се спазва традиционната технология и качество на продукта. Навпавокът участва на редица изложения не само в страната, но и в чужбина. Представян е на 3 поредни издания на форума Тера Мадре и е привличал вниманието на ценителите.

  • Куртовска капия

По местни предания Дядо Александър (Александър Димитров, един от първите агрономи в района) от Куртово Конаре е пренесъл семена на пипер от Унгария и след кръстосване с пипер от няколко сорта се е получила Куртовската капия. Този сорт впоследствие е послужил за основа та селекционни подобрения в институт „Марица” – Пловдив. Сортът традиционно се отглежда в Пловдивско- Куртово Конаре, Ново село,
Триводици и др. , в някои села в Пазарджишка обл., в села около Кърджали, Хасково и др. Подходящ е за средно ранно и късно производство. Плодовете са едри, висящи, дълги, двустранно сплеснати, тип капия. Повърхността им е гладка, гланцова, с две надлъжни вдлъбнатини. Месестата част е крехка, сладка, сочна, с приятен аромат.

Цветът на чушката е наситенозелен и тъмночервен. Плодовете са едри, висящи, дву- и триръби, с дължина 12-15 см и средна маса 75-80 гр. Продукцията е предназначена за консумация в прясно състояние и преработка (основно за печене, мариноване, пюрета, лютеница).

  • Куртовски розов домат

През 1896 г., в Куртово Конаре, се отглеждат първите ранни червени домати в България, пренесени от Цариград, благодарение на Александър Димитров, наричан от местните – Дядо Александър. Легендата разказва, че е пренесъл доматеното семе в бастуна си. Същият е известен с приноса си в стопанската история на България. Смята се, че и семето на розовите домати е донесено от него и от началото на 20 век се разпространява сред местните хора. Първоначално по няколко корена в дворовете, а през последните 10 г. се отглежда и за пазар, поради нарасналото търсене на розови домати. В Куртово Конаре и околните села това е предпочитаният сорт домати за собствена консумация. Достигат височина над 2 м. Съцветията са през три-четири листа и сортът завързва до 2-3 плода на цветна китка.

Плодовете са много едри, средно тегло – 300-500 г, средно твърди, плътни, непукливи. с неправилна форма, леко сплеснати, при узряване равномерно до интензивно розовил Доматите са тънка кожица, месести, сладки, сочни, с приятен аромат и плътна консистенция. Сортът се отглежда в Куртово Конаре и съседните села (Ново село, Йоаким Груево, Триводици и др.) – т. нар. Кричимско поле на Горнотракийската низина. Районът е равнинен с богата земеделска история и е един от най-известните със зеленчукопроизвото си в България. Кричимското поле се намира в западната част на климатичния район „Източна и Средна България“. Зимните месеци са меки, продължителните застудявания са рядкост. Пролетта настъпва рано, следвана от дълго горещо лято и топла есен. Поради това вегетационния период е продължителен – 6-7 месеца.

  • Зелено сирене от Черни Вит

Зеленото сирене от Черни Вит е плесенно сирене, приготвяна от бяло саламурено овче сирене в с. Черни Вит, община Тетевен, област Ловеч. Традиционно зеленото сирене от Черни Вит се приготвя от отлежало (за поне 60 дни) бяло саламурено сирене, получено от непастьоризирано овче мляко от Тетевенска или
Каракачанска овца. Млякото трябва да бъде от животни, отглеждани със свежа лятна паша на планински ливади и зимен фураж от сено, слама и царевица в област Ловеч (община Тетевен). През последните години се правят експерименти с непастьоризирано кози и краве мляко. Заразяването с плесен дава добри резултати, но вкусът се различава поради различното качество на мастните киселини на млякото.

Преди няколко години производителите разработват нов продукт, който е на основата на прясносолно овче сирене от непастьоризирано мляко. Традиционният продукт е под формата на правоъгълни парчета с размер 8х8 см или 10х8 см. Повърхността на сиренето е покрита със сиво-зелена плесенна коричка.
Вътрешността е бяла, но понякога, при наличието на пори, плесента прониква и във вътрешността на продукта. Вкусът е приятен, специфичен, с ясно изразен лютив послевкус. Продуктът от прясносолно овче сирене се предлага под формата на пити с диаметър около 20 см и височина около 5 см. Покрити са с плесенна количка, като плесента рядко прониква във вътрешността на продукта. Вкусът е мек, маслен, с ясно изразен аромат.

Зеленото сирене е традиционен продукт, познат от района в продължение на векове. В миналото животните са се изкарвали на паша в Балкана. Сиренето се е произвеждало ежедневно от овчарите и се е съхранявало в плътно затворени дървени качета, направени от липова дървесина. В края на есента, с прибирането на животните са се прибирали и качетата със сирене. Складирали ги в мазето, където се поддържа постоянна влага и температура около 10градуса. В резултат на дългото съхраняване на продукта в дървените качета саламурата на сиренето постепенно се е отцеждала през порите на дървото. При отварянето на качето хладният и влажен въздух прониквал до сиренето и повърхността на парчетата сирене постепенно се покривала със синьо-зелена плесен. Оттам и наименованието, което местните хора му дали – зеленясало сирене.

В България плесенните сирена са по-скоро изключение, отколкото част от кулинарната традиция на страната. Плесента по-скоро се асоциира с развала, поради което много хора изхвърляли зеленясалото сирене. В някои семейства обаче то било приемано като желан артефакт на бялото саламурено сирене. През 2007 г. по време на посещението на представители на световното движение Slow Food и лично на президента на Фондацията на Slow Food за опазване на биоразнообразието, Пиеро Сардо, Зеленото сирене от Черни Вит беше открито за българската и международна публика.

Зеленото сирене от Черни Вит е единственото плесенно сирене на Балканите и едно от трите сирена в Европа, в което плесента се развива спонтанно. Поради тази причина от 2007 г. то е един от президиумите на Slow Food. Благодарение на усилията на местните производители, подкрепени от един от най-добрите италиански експерти по сирената – Джан Лука Гаярин, продуктът се превърна от домашно производство с непостоянно качество в продукт с повтарящи се характеристики, представян на изложения в страната и чужбина. Постепенно Зеленото сирене стана притегателна сила за много туристи, привлечени от традиционния вкус на българските продукти и красотата на Балкана.

  • Биологично козе сирене

„Козле ООД“е елитна ферма за отглеждане на кози. Тя се намира в района на град Банско – на границата с гората. Произвеждаме висококачествени млечни продукти от екологично чист район-Подножието на Пирин планина. Фермата е създадена през 2009 година и в момента има 200 кози/майки. Преобладават местна-дългокосместа коза и калоферска-дългокосместа коза,чиито продукти са с много високо качество.
Мандра „Козле“ се намира в град Разлог и в нея се преработва млякото, добито от собственото стадо.

Дневният капацитет за преработка на мляко е 400 литра, което я прави една от най-малките мандри на територията на България. Мандрата е сертифицирана и е изградена по европейски проект, което гарантира качеството на произвежданите от нас продукти. Продуктите на фирма „Козле ООД“ са биосертифицирани от Ecogruppo Italia. Към момента асортиментът от продукти обхваща – прясно козе сирене, зряло козе сирене (БСС), натурално козе кисело мляко и пастьоризирано козе мляко.

  • Странджански чай

Чаят се произвежда чрез изсушаване на добре разцъфнали съцветия от вида Sideritis syriaca. Растението се култивира в югоизточната планинска част на община Средец, почти цялата територия на община Малко Търново и отделни райони на общините Царево, Приморско и Созопол, там където разположението и типа на почвите в избраните терени са пригодни за култивиране на растението, съобразно прилаганата досега технология. Тъй като видът е рядък (включен е в Червена книга на Република България, т. 1, 2015) за производство се използват само растения от култура. Разсадът за тях обаче е приготвен от семена от естествените находища на вида в планината Странджа.

Странджанският чай расте на големи туфи. Листата му са бледозелени, с фино сиво до бяло овласиняване и цветни стъбла с по 5 до 20 цветни прешлени с по 6 жълти цветчета във всеки от тях. Съцветията са класовидни, с разстояние между възлите в съцветието около 2 см. Дължината на цветните стъбла е от 5 до 25 см. Цветните стръкове и листа, които се сушат върху дървени скари в специална слънчева сушилня са без остатъчна влага и при това оптимално еластични, запазващи целостта си при опаковането. Това гарантира максимално извличане и оползотворяване на биоактивните вещества при запарване в гореща вода или приготвянето на спиртен извлек. Съответните разтвори имат червен до жълтозелен цвят, с мек и приятен, ненатрапчив букет от аромати. Запарката е леко сладникава, с приятен вкус.

Растенията от странджански чай са богати на етерични масла и терпеноиди, танини, гликозиди, феноли и флавоноиди, иридоиди, антиоксиданти; микроелементи – желязо, мед, цинк, кобалт, селен и макроелементи – калций, магнезий, калий, натрий. Синтезираните в растението биоактивни вещества се дължат, както на устойчивия характер на еко-типа и на морфологичните му особености, така също и на
благотворното съчетание за Странджа на най-висока слънчева радиация с топлата влажност на морските бризове. Изборът на подходящо място за отглеждане и правилните грижи на стопаните да се възпроизвежда растението в естествените му ареали, но в култивирани условия съобразно специфичните изисквания на вида гарантират, от една страна, опазване на неговите свойства и от друга, създаването на
добри практики сред тукашните хора за разумно оползотворяване на местните ресурси, без да се нарушава екологичното равновесие.

Известността на билката като „странджански кримски чай“ и „странджанска виагра“ се дължи най-вече на лечебните му свойства – антивирусното и антибактериално действие, укрепващо имунната система; които са в най-големи количества в границите на естествено разпространение на растението. „Тайнственият аромат“ и „билката, дарила ме със здраве“ най-често са в основата на исканията на редица българи
далеч зад граница да употребяват чая и да приветстват неговото култивиране в естествените условия на Странджа планина.

Чаят се предлага в нялолко разфасовки: големи картонени кутии с размери 40/30/13 см с нетно тегло 250-270 гр.всяка една; бели хартиени пликове 16/22 см с прозорче и вместимост 20-25 гр.; прозрачни пликове от многопластово фолио 27/27 см, вместимост 50-60 гр.

  • Реселешки воден лук

Реселешкият воден лук е със закръглени глави, които варират по форма. Местните производители регистрират това разнообразие и провеждат целенасочена селекция по посока на „капковидната“ форма, тъй като тези глави са по-трайни при съхранение. Цветът е жълто-кафяв или розово-лилав. Лукът е с крехки, сочни месести люспи, което се дължи на редовното поливане на насажденията. Вкусът е свеж, нелютив, сладникав. Подходящ е за директна консумация в прясно състояние (листа и луковици), приготвяне на печива, ястия и др.

Сортът е възникнал и се отглежда в и около с. Реселец, община Червен бряг, област Плевен. Качеството и характерният вкус на Реселешкия лук се определя от обилното поливане с вода от местните реки Ръчене и Белилката. Поради близостта на известния Карлуковски карст вероятно водата за поливане е силно алкална. Може да се предположи, че това оказва влияние върху вкусовите качества на лука. Реселешкият лук се отглежда от семена, които се поддържат от местните производители. През април семената се посаждат в специално подготвени за целта лехи. За предпазване от замръзване от пролетните слани те се покриват с найлони в импровизирани парникови тунели. Растенията се разсаждат през май.

За да се осигури оптимално поливане на насажденията, площите с Реселешки воден лук са разположени до реката или има изградени напоителни вади. Използва се и капково напояване, което оптимизира разхода на вода. Лукът се прибира през септември-октомври. След леко просушаване се правят сплитове за по-добро и продължително съхраняване на продукцията. На пазара лукът се предлага на плитки с различен размер или насипно. Реселешкият воден лук има завидна известност и се цени не само от местната общност (ежегоден Празник на Реселешкия воден лук), но и в цялата страна. Поради почти отсъстващата лютивина се предпочита за приготвяне на салати, гозби и плънки за печива (пр. Реселешкия лучник). Напоследък се забелязват опити и за износ на лук в чужбина. От няколко години в селото се прави Празник на Реселешкия воден лук за популяризиране на продукта.

  • Габровски пестил

Габровският пестил се приготвя от сини сливи, маджаркини. Северното подножие на Централен Балкан: района на Троян, Априлци, Габрово, Тетевен е най-подходящо за отглеждането на сливови насаждения – склоновете с източно, североизточно и северно изложение с не много голям наклон, с добър въздушен дренаж, с достатъчно дълбока и пропусклива почва. Пестилът представлява сгъстена и изсушена на пластове каша от сини сливи, която се навива на рула или се нарязва на парчета. Размерът на рулата зависи от дължината на отделните пластове и степента на завиване (20-40 см в диаметър). Размерът на парчетата може да бъде произволен в зависимост от грамажа и типа на опаковане. Цветът е тъмнокафяв цвят с лек вишнев оттенък. Консистенцията е плътна, леко твърда, еластична и дъвчаща. Пестилът е с деликатен аромат и наситен вкус – умерено сладък и леко кисел, натурален, доста приятен, със землисти нотки, които
вероятно идват от танините на сливите.

Сушеният сливов пестил е с високо съдържание на сухо вещество, достигащо до 65% в зависимост от начина на приготвяне. Високото сухо съдържание е достатъчно за да се забави и/или предотврати развитието на дрожди, които най-често са причина за развала на консервираните плодови продукти. С други думи пестилът е традиционна технология за съхраняване на плодови продукти. Съществуват три разновидности на технология за производство с съответни вариации.

Въпреки че пестилът се прави и в Троянско, продуктът е известен като „Габровски пестил“. В Етъра има регистрирани производители, както и производството на пестила е включено в една от работилницата.
Съществуват разновидности при приготвянето на пестила. В района на Троян добре узрелите сини сливи се измиват и почистват от костилките. В зависимост от технологията могат да се оставят на слънце да позавяхнат, което намалява времето за сушене впоследствие. Сливите се смилат заедно с кожицата. Получената смес се разстила на дървена дъска и се суши в сушилня или на силно слънце. През цялото
време пестилът може периодично да се разточва за допълнително изтъняване и по-добро напластяване на субстанцията.

В района на Габрово почистените от костилки сливи се смилат и изваряват на тих огън в големи бакърени тави в продължение на цяло денонощие при често разбъркване. Вари се, докато заприлича на гъст мармалад. Прелива се в пластмасови бидони и се оставя на хладно да ферментира. Сушенето става по два начина. Според първия пестилът се разстила на големи дъски и поне 5-6 пъти на всеки 24 часа се напластява сливовата каша. Така постепенно тя се ввърдява. След което се отлепя от дъските и навит на рула се поставя в сушилня отново да съхне.

При втория вариант кашата се изсипва в плоски тави на дъното на които се поставя хартия, намазана с малко олио или зехтин. Дебелината на сливовата смес не трябва да е повече от 1 см. Плодовата маса може да се суши на слънце или на фурна, загрята до 80 градуса. Когато на повърхността се образува коричка, сушенето трябва да приключи. След това пестилът се обръща и суши от другата страна докато не престане да лепне по пръстите. Когато пестилът е изсушен добре, той се нарязва и съхранява в целофанови пликчета или амбалажна хартия на сухо място. Производството на пестил започва от септември и той е готов за консумация чак за Нова година. Едва тогава се реже на ленти, после на парчета от по 100 грама.  В Габровския край мажаркинята и караджейката са най-разпространенните овощни сортове сливи, които на свой ред са били основен овощен вид. Заради високата захарност в местната кулинарна традиция сортът Караджейка е предпочитан за производството на пестил, в чието приготвяне не са се влагали допълнителни подсладители. Караджейка е сорт сини сливи, които зреят през лятото, месеците юли –август, до септември, отглеждат се традиционо в Габровския Балкан, включително в планинските села на Севлиево, Габрово, Дряново и Трявна.

Зимната караджейка е стар български сорт. Има отличен вкус. Узрява в края на август – началото на септември. Плодовото месо е златистожълто, сочно, много сладко, с приятна киселина и приятен аромат. Подходящи са за прясна консумация, мармалад и пестил. Отглеждането и преработката на сини сливи в Габровския балкан е традиционо занятие, свързано с поминъка на местното население. Счита се, че Централният старопланински район е основният сливопроизводителен център у нас.

Навремето сливите са заемали основен дял в овощарството, което давало на местните хора добри резултати без много труд. А и били добра разменна стока. В недалечното минало, през втората половина на 20 век сливопроизводството продължило да бъде широко застъпено в региона, със сериозно развита
преработвателна промишленост, а също така научно изследователска дейност.

До 80-те – 90-те години на ХХ век на технологичните поточни линии в консервните фабрики попадали и караджейки. Заедно с по-дребните сливи от други десертни сортове, те били считани за технологичен отпадък и отивали за производството на пестил. Габровската консервна фабрика захранвала по този начин повече от 40 малки производители, които работели на ишлеме и предавали готовите рула пестил. Тяхната продукция отново се връщала в държавата и продажбата се осъществявала от също така държавните търговски предприятия „Плод и зеленчук“. Допреди 3-4 десетилетия в габровските зеленчукови магазини почти целогодишно се предлагаха сушени сини сливи и т.наречения „Габровски шоколад“ – пестил.

В допълнение на тези продукти ще има представяне на идеята „Селски мол“ от габровско. „Селски мол“ е инициатива на няколко читалища от габровско да се създава/поддържа поминък в селските райони. Като цяло това е концепция, която представя традиционни храни, напитки, продукти и изделия на местните занаяти, умения и практики. Те ще донесат пестил и сладко от глухарчета от Габрово, както и традиционна посуда. Най-вероятно ще има и демонстрация на нашиване на кърпа. Ще има и представяне и дегустация на вино от местен български сорт, произведено в района на град Сухиндол.

Споделете.

2 коментара

  1. Юлиян Михайлов on

    Никъде не видях да се къде е мястото или адреса на този площад, как да го посетим?

    • Екатерина Терзиева on

      Вижте във видеото в статията. Това е пл. „Люксембург“ пред сградата на Европейския парламент.

Коментирайте

Close