Как Атанасовското езеро стана солница и център за лечение с луга и кал

В Атанасовското езеро в Бургас са най-новите солници в страната ни – от 1906 г. Солта, добивана тук, е била с отлични показатели, превъзхождаща по качество тази от Анхиало. През 30-те години на XX век в няколко чужди стопански списания в Германия, Румъния и други страни излизат статии със сравнителни химически таблици, които посочват солта, добивана от Атанасовско езеро, като най-чистата в света. Нещо повече – целебната кал в езерото го превръща и в един от най-посещаваните естествени лечебни центрове у нас.

Как Атанасовското езеро се превръща в солници

Въпросът за превръщането на Атанасовско езеро в солници е проучван от държавата още през 1895 г. и 1897 г., заради проблема с маларията в Бургаския регион. И трите влажни зони тогава – Мандренско, Ваякьойско и Атанаскьойско блато, са сочени като основни „гнезда на заразата“.

През 1905 г. с решение на Народното събрание, езерото е отдадено на концесия за превръщането му в солници на фирмата „А. Илиев и Сие“ от Варна за 30 години. Илиев влиза в сътрудничество с руския поданик И. Туршу и фирмата започва да работи под името „А. Илиев и Сие И. С. Туршу”. Съгласно сключения на 14 май 1905 г. договор, фирмата се задължава да започне дейност си от 1 януари 1906 г.

Първите две години са много тежки за наемателите. Силни бури и тежки наводнения разрушили изграденото от тях, а сол така и не е произведена. Освен това те работят по руска технология, която не е подходяща за нашите метеорологични условия. През 1908 г. се налага да построят наново солниците на отсрещния бряг на езерото, където се намират и сега и да се консултират със специалисти за технологията.

Добивът на сол се повишава значително, но нови бури и проливни дъждове (1914 -1916) разрушават част от съоръженията, а местното население разграбва останалото. Всичко това, заедно с Първата световна война, слага край на това предприятие. През 1917 г. концесията е отнета в полза на държавата.

Швейцарска фирма първа прави успешно производство на сол в Бургас

През 1919 г. Министерството на земеделието и държавните имоти започва отново търгове за отдаване под наем на езерото, но неуспешно, заради прекалено краткия наемен срок – само пет години. Така Атанасовско езеро остава неизползвано за солодобив до 1922 г., когато е отдадено за срок от 25 години на чуждестранната фирма „Акционерно дружество за търговски и индустриални блага – Гларус“ – Цюрих, Швейцария, с договор подписан на 25.08.1921 г.

Лековитата луга и кал от езерото помагат при много болести

Хора от цяла България и много чужденци идват на Атанасовското езеро, за да се потопят в лековитата луга и да се намажат с лечебна кал. Солниците се намират на 3 км от Бургас и до тях лесно се стига пеша от северния плаж, както и по новата велоалея.Лугата е продукт на солодобива и съдържа само неорганични вещества – натриев хлорид, магнезий, калий, сяра и др.

Получава се след изпаряване и концентрация на солите в езерната вода. Черноморската луга е с доказан медицински ефект – прилага се при лечение и профилактика на болести свързани с костите и ставите, кожни възпаления и рани, разширени вени, простудни заболявания. Препоръчва се при артрози, артрити, тендовагинити, дископатии, изкълчване на ставите и ишиас. Добре е да се стои в лугата не повече от 20-30 минути, за да не се претоварва сърцето.

Лечебната кал е утаечен продукт на затвореното солено езеро, тя е чиста и хомогенна, с тъмносив до черен цвят и мирис на сероводород от множеството гниещи микроорганизми.Съдържа неорганични съставки като силикати, пясъци, гипс, железни и алуминиеви съединения, различни хидроокиси и соли.Този състав се е образувал с хилядолетия от гниенето на едноклетъчни организми, водорасли, риби, раци, миди. Един сантиметър лечебна кал се образува за минимум една година.

Същността на калолечението, известно още като пелоидотерапия, е комплексно въздействие върху цялата периферна нервна система, посочва vesti.bg.Топлинните ѝ свойства разширяват съдовете и отварят нови капиляри. Така намалява отока и болката, зарастват и се заличават белези от рани, подобряват се обменните и регенерационните процеси.Освен че лекува, калта разкрасява и подмладява, защото през кожата преминават калций, йод, фосфор и други елементи.

Договорът е пълен с множество членове, които са трудни за изпълнение и изискват големи капитали. Въпреки тежките условия на концесията обаче, дружество „Гларус“ за кратко време успява да развие солниците и да се превърне в най-крупния тогава солопроизводител в страната ни. Солта бързо се налага на пазара като продукт с отлично качество. След изтичането на концесията през 1946 г., съгласно договора всички инсталации за солодобив, жп линиите в езерото, техниката и целият инвентар остават собственост на държавата.

От 1946 г. солниците на Атанасовско езеро се експлоатират от Държавно минно и солодобивно предприятие (ДМСП) „Черноморски солници“ – Бургас, след което преминават през няколко частни фирми. Днес стопанин на солниците са „Черноморски солници“ АД.

Професия солничар

Тук повече от век се упражнява една от най-древните и трудни професии – тази на солничаря (соларя). В миналото това е бил високо ценен и уважаван труд, защото солничарите са добивали по-скъпата от злато морска сол. Днес вече отмираща като професия, поради въвеждането на промишлени методи за добив на сол, солничарството се запазва само благодарение на старите майстори, пазещи тайните и тънкостите в занаята в малкото места на континента, където все още се използват традиционните техники, запазени и предавани през поколения.

Редица промени през XIX век довеждат до промяна на специалния статут, с който са се ползвали солничарите. С времето високото обществено място, което са заемали, освобождаването им от определени данъци и други привилегии, остават в миналото. Постепенно се променя и заплащането им – от високо за тогавашния стандарт на средно, като през 20-ти век им се налага да упражняват и друга професия, за да могат да изхранват семействата си. От дълбоко уважавани в миналото, по-късно те са принудени да работят в тежки и унизителни условия.

През 1932 г. инспектор по труда пише до бургаския областен управител следното изложение за условията, при които работят солничарите в дружество „Гларус“, което извършва солодобив в Атанасовско езеро:

„За работниците няма построени никакви жилища, те спят на открито или в складовете, които са ветрилници. При усилената работа в сезона, когато има наплив на работници, в склада спят стотици работници, натъпкани като сардели в задушливите и смрадни помещения. Зарази, комари и много други заболявания тровят здравето на тия хора.

Езерото е едно от последните места у нас, където се пази традицията на старите солничари

Няма даже приспособени мивки за измиване на краката, поради което на всички работници в басейните краката са покрити с рани. Медицинската помощ е съвършено слаба, защото при наличието на толкова работници няма постоянен лекар и медицински персонал, пито амбулатория. Ниски надници, лоши хигиенни условия и масови заболявания – ето трудовите условия на това предприятие.“

От 1906 г. до днес езерото е едно от последните места в България, където се пази традицията на старите солари, която не е претърпяла особени промени. Единствено тежките солничарски колички са заменени от гумнолентов транспорт, който облекчава в известна степен работата. В средата на ХХ век условията се подобряват значително.

Ръчната работа е в основата на добива на сол  – от подготовката на басейните за новия сезон, осигуряване на движението на солените води в солниците, ремонт на земните диги и дървените валове, разделящи езерото на отделни басейни, събирането на тънкия слой кристализирала сол, до майсторското й оформяне на огромни купове – бохори.

Соларството в Атанасовско езеро е изцяло ръчен труд, изискващ физическа сила и свръхчовешка издръжливост за работа под палещите лъчи на слънцето. Малцина са вече тези, които избират тази професия и могат да носят с лекота солничарската лопата, да вадят мократа и тежка сол и да работят целодневно в изпепеляващи условия. И въпреки че предлаганите заплати са над 1200-1300 лева, почти няма желаещи да работят като солничари.

Производството на сол през годините

В солниците на Атанасовско езеро в миналото се е произвеждала основно едрокристална и смляна морска сол. Готварската сол на дружество Гларус е носила името „Еделвайс“ и се е продавала в картонени кутии по 1 кг.

През 1927 г. е инсталирана преса за производство на солни брикети за нуждите на животновъдството с капацитет 5-6 хиляди тона годишно. Целта е била брикетите по 5 и 7 кг да заместят чуждата вносна каменна сол. Проучванията и анализите тогава показват, че брикетната морска сол има много по-добър химичен състав от каменната и може напълно да я замести.

През 30-те години се произвежда и глауберова сол, а през 1955 г. в продуктовата листа на бургаските солници за кратко има магнезиев хлорид и магнезиев карбонат за направата на изолационни материали. Суровината е евтина, понеже се добива от отпадъчна луга, която по-рано е била изхвърляна в морето. След 1956 година от езерото се добива спорадично и медицинска луга. Днес „Черноморски солници“ АД произвеждат едра кристална и мляна сол, а отскоро и изцяло ръчно добиваната гурме сол „Цвете на солта“.

Технологията за добиване на сол

Добивът на сол се осъществява по традиционен начин чрез слънчево изпарение на концентрирана морска вода. Солеността на водата на Черно море е 18 %о или 18 г/л сол, което е около половината от общата соленост на Световния океан.

Добивът е организиран и в двете части на езерото – северна и южна, като площта на двете солници е 1510 ха. За нуждите на солодобива водното огледало е разделено на басейни с различна големина чрез земни диги, дървено-земни валове и канали. Морската вода се изпарява в басейните, наречени изпарители, докато стигне до кристализаторите – басейните, където солта се отлага на дъното, а останалата над нея течност с наситен розов цвят е лугата. За управление движението на водите се използват помпени станции, канали и савачни устройства.

Морската вода достига в солниците по гравитачен път, понеже езерото е разположено на около 1 м под морското равнище. Водата се придвижва контролирано през системата от изпарителни басейни, като под въздействието на слънцето и вятъра се изпарява и се концентрира. В последния изпарителен басейн се получава силно концентриран солен разтвор, с който се пълнят басейните, наречени кристализатори.

Тук солта кристализира и от солен разтвор преминава в твърдо състояние, отлагайки се на дъното на кристализаторите. Те се валират рано напролет, за да се уплътни дъното и да се отстранят неравностите, след което се заливат със слабо концентрирана солена вода (5-6 %), при която популацията на планктона е най-висока. С увеличаване на концентрацията част от видовете на планктона умират и се утаяват, като на дъното на басейна се формира слой с дебелина 1-3 мм, съставен от органика и соли, който се нарича „майка“ и е от съществено значение за качеството на добиваната сол.

Когато плътността на водата достигне 25,7°Ве започва кристализацията на солта. Извличането й се извършва до плътност 30°Ве, защото след тази граница от разтвора се отделят магнезиеви соли, които са нежелан примес и придават горчив вкус на солта.

Нивото на водата, което се поддържа в кристализаторите е 10-12 см. Водата се изпарява и непрекъснато намалява, поради което се вкарват периодично нови количества наситен разтвор, получен в изпарителите. Постепенно солният пласт в кристализаторите нараства и за 60 дни достига дебелина 4-5 см. Тогава се пристъпва към събиране на солта.

Събирането се извършва ръчно от 100-140 сезонни работници. Солта се извозва от басейна с хидротранспорт. Промива се в машини със солен разтвор, при което се почиства от магнезиеви соли и механични примеси. След това, посредством система от гуменотранспортни ленти и елеватор, солта се складира на открито във вид на големи купове, наречени бохори, които могат да бъдат от 500 до 5000 тона.

Водата в най-солените басейни придобива наситен розов до червен цвят

След изтребването на солта от кристализаторите, концентрираните солени води се отвеждат и се депозират в запасни басейни, за да послужат за следващия сезон. Кристализаторите се поддържат сухи през неактивния период, а дъждовните води се отвеждат в морето чрез помпи.

Добитата и складирана сол целогодишно се преработва и пакетира в производствения цех на предприятието. За тази цел солта от бохорите се товари с багер на дървените вагончета на теснолинейка, чийто релси опасват част от басейните и след това се превозва до цеха, където в зависимост от предназначението си преминава през допълнителни операции като сушене, мелене, пресяване, йодиране. Солта се пакетира в опаковки от 1 до 60 кг и се съхранява в складови помещения до продажбата й.

През лятото водата в най-солените басейни придобива наситен розов до червен цвят, който се дължи на цъфтежа на водата, солничното раче и магнезия. През горещите месеци по-голямото съдържание на азотни и фосфорни съединения предизвиква силен растеж на водорасли и тяхната биомаса става видима за човешкото око. Розовият и червеният цвят идват от специфичните пигменти, съдържащи се в планктона.

* В статията са използвани факти и фотоси от интерактивната изложба за Атанасовско езеро „СимБиотично“