Caryx

Войнуците – военните стопани на бащини земи в Съединение

0

Наред с обикновената селска и градска рая, в българските земи са съществували и някои категории население, притежаващо определени права и привилегии в рамките на турската феодална система. Такива са и войнуците, известни още под името „войнугани“ или „войнегани“. Тяхно основно задължение било да служат в султанските обори, да се грижат за султанските коне, да косят султанските ливади и през време на война да извършват същата служба в обоза на армията.

Те са въоръжени и участват във военни походи, а в замяна получават правото да владеят наследствени земи – т.нар. „войнушки бащини“. Институцията на войнуганите-бащиници възниква в славянските монархии на Балканския полуостров, като е наследена и адаптирана за целите на Османската империя след като османците завладяват тези княжества през XIV-XV век.

Село Курукъой (по-късно Голямо Конаре – днес град Съединение – б. р.) е било именно войнугано-конярско село с всички произтичащи от статута му привилегии и тегоби. Със същия статут в кааза Филибе (Пловдив) и страната са били и селищата Ръжево Конаре, Манолско Конаре, Войнягово, Цалапица, Брестовица, Златитрап, Мало Конаре, Куртово Конаре, Калофер, Клисура, Панагюрище, Котел, Жеравна, Габрово, Ловеч, Враца, Разград и пр., пишат в книгата си „История на град Съединение“ Донко Дочев и Йордан Илиев.

Войнук

Войнук

Войнуците се набирали из средата на българската рая и се числели към помощните отряди на султанската платена армия. Имали свои поделения (гюндер), в които влизали по 3-4 войнуци. Всеки от тях бил длъжен да напусне в определено време дома си и да се яви в султанския двор или да иде с армията на бойното поле.

Войнуците имали свои преки началници: черибашии, войнукбегове, войнушки бейлербейове, които спадали към османската феодална аристокрация и разполагали със служебни феодални владения.

Заради специалните си задължения войнуците получавали поземлени дялове (войнушки бащини), освободени от данъчни задължения. Но тия облекчения не правели положението на войнуците чувствително по-сносно от положението на обикновената рая.

Самата им служба била свързана с неприятни задължения, в чието име всеки три години е трябвало да изоставят земята си, близките си и семействата си.

Дадената като привилегия войнушка бащина не винаги е била достатъчна за препитаване на семейството и затова войнуците обработвали и спахийска земя, като се обвързвали с всички произтичащи от това задължения към местните феодали.

Войнуците били обложени все пак и с някои данъчни тегоби – било към държавата, било към преките си войнушки началници. Между тези данъци спадал „бад-у-хав-та“, „низе“, „гюндер акчаси – по 16 акчета годишно, „ресми фучу“ – данък върху бъчвите вино, данък за овцете — в случай че стопанинът притежавал повече от 100 глави.

Една от съществените привилегии на курукьойци (голямоконарци) като войнуци е била тази, че на негова територия не е могъл да се засели турчин – факт, допринесъл за запазването му като чисто българско село. Заредили се чумавите години – 1616, 1699, 1780, 1788, 1813, 1814, 1837, 1855, 1866 и вече нямало кой да брани привилегиите на войнуганите.

Върху тях се нахвърлили местните дерибеи от чисто турските села Дурутлий (Правище), Длифуково (сега несъществуващо, разрушено след Освобождението), Карамустафлар (Любен). Започнали безогледни кражби, понякога и масови отвличания на коне, убийства на пазачи при опит да окажат някаква съпротива на вопиющото беззаконие.

Властите в каазата, доколкото все още имало такива, безсилни да се справят с разбойниците, а най-често действуващи в съдружие с тях, държали отговорни за кражбите и отвличанията „привилегированите“ конарци и ги наказвали най-жестоко. По това време селището наброявало около 300 къщи; животът на конарци не бил охолен, но те не страдали от недоимък, като се научили и сами да се бранят от нашествията.

Със закриването на султанския конярски чифлик към края на XVIII в. престанали да действат макар и символичните привилегии на конарци. Набезите на кърджалии, даалии и спахийските насилия съвпадали и с чумавите години. Всичко това в максимална степен разстроило икономическия живот на селото. От окончателно изчезване го е спасила може би само гората.

Мъжете в Курукьой били вещи коневъдци и Овцевъдци, които познавали до последното дръвче и полянка своята гора, а след изсичането й към началото на XIX в. разгърнали и примитивно земеделие. Жените пък се славели като изкусни тъкачки на примитивния стан, везбарки, разказвачки на народни приказки и песни. Към края на XVIII и началото на XIX в. село Голямо Конаре, както вече се нарича Курукьой, е вече сравнително крупно поселище с интензивен стопански и духовен живот.

Селото наброява 1200 жители. Основният поминък след ликвидирането на султанския чифлик за развъждане и отглеждане на коне е земеделието. Парцелите земя — бащините, давани на конарци по силата на привилегиите, вече са отнети, защото селяните обработвали изключително земи, наети от турските чифликчии. Замогналите се от тях постепенно изкупували арендуваните земи и се сдобивали тъй със собствени ниви и ливади. Интензивно се развива по това време и лозарството.

Останало силно развито овцевъдството. По селските мери пасели 14 000 овце, а габровските търговци с охота купували доброкачествената вълна за производство на аби и шаяк. Замогва се и местното занаятчийство. От изтъканите от конарци аби и шаяци караабаджии шиели горно облекло — чепкени, потури, антерии, елеци, калцуни, терлици, джубета, кюркове. Разраства се и търговията. Голямо Конаре продава овце, агнета, коне, волове, вълна, грозде, вино.

Откъс от „История на град Съединение“, автори Донко Дочев и Йордан Илиев
На снимката – народното читалище в Съединение, 1875 г.

loading...
Споделете.

Коментирайте

Close