Българското производство на картофи е намаляло три пъти

0

Нивите с картофи у нас намаляват през последните 10 години повече от два пъти, като през миналата година са били малко над 10 хектара. Произведените количества картофи се свиват от около 380 хил. т. преди влизането на страната в ЕС до 187 хил. т. и 132 хил. т. съответно през 2013 и 2014 г. Средногодишните добиви в диапазона 1¬1,8 т./дка са не само неколкократно по- ниски от водещите производители в Европа, но и поставят страната ни едва на 107-о място по производителност в света. Обратно на световната тенденция добивите в страната се влошават, се посочва в проучването* “Производството на картофи в България – анализ на пазара и перспективите”, направено от екипа анализатори на “ИнтелиАгро”**.

Производството традиционно е концентрирано в полупланинските райони и високите полета на Югозападна България – Ихтиман, Самоков, Септември, Ботевград, Пазарджик, Гоце Делчев, Банско и др. За голяма част от тези центрове картофите нямат особена алтернатива. Въпреки наличието на по-плодородни и влажни почви в равнинните райони и по поречието на реките, площите с картофи там са ограничени, а стопанствата обикновено са със значително по-малък мащаб. До голяма степен схващането за Югозападна България като оптимален район за производство е мит. С интензивни методи и все по-пригодени за специфичните условия сортове, културата има потенциал за разпространение и в други райони на страната.

По официални данни на Министерството на земеделието и храните, картофи се отглеждат в близо 70 хиляди български стопанства. 63 хиляди от тях, обаче, са с непазарен или полупазарен характер и размер на площите до 2,5 дка. Броят им намалява драстично спрямо 2007 г., когато е бил 117 хиляди. Други близо три хиляди са с между 2,5 и 5 дка картофи, като техният брой намалява с 900 за три години. Обяснение за това може да се търси в естествени фактори – намаляване и застаряване на населението в селските райони, икономически неефективно и неоправдано производство на толкова малки площи. Някои от изчезналите малки стопанства са преминали в по-горна група, роля за което има и минималният праг за получаване на директни плащания.

Положително е, че макар и все още в малък мащаб се наблюдава окрупняване на стопанствата. Броят им във всички групи над 5 дка нараства спрямо 2010 г. Изключение правят най-големите (над 200 дка), чиито брой е наполовина – едва 20.

Пазарът на картофи и картофени продукти за човешка консумация в страната се оценява на между 230 и 300 хил. т. (в пикови години) по данни на ФАО. Това означава потребление на човек от населението в рамките на 31-40 кг. годишно. Стойността е значително по-ниска от средната за почти всички страни в Европа, включително съседни на България със сходни традиционни предпочитания в избора на храни. Вътрешният пазар е концентриран почти изцяло в картофите за директна консумация, а декларираните количества преработени картофи са символични.

През последните години вносът се състои предимно от картофи основна реколта – между 10 и 35 хил. т., и замразени и обработени с вода картофи – между 5 и 15 хил. т. Няколко пъти по-малък е вносът на пресни ранни картофи и посадъчен материал. Доставките са почти изцяло от ЕС – Германия (основен източник), Франция, Гърция, Австрия, Холандия (най-вече посадъчен материал), Румъния и др. В отделни години се осъществява по-съществен внос и от трети страни – Турция и Египет. През 2014 г. са доставени 45 хил. т. или приблизително една трета от вътрешното производство.

Изкупните цени в страната следват динамиката на цените на общия пазар. Поради редица фактори, разглеждани по- надолу, често европейските фермери постигат значително по-конкурентна цена от повечето български, дори отчитайки транспортните разходи. Характерен пример за това е Германия, където цените на производител традиционно са по-ниски от тези в страната. Различна е ситуацията във Франция и Румъния, а в Гърция те са дори два пъти по-високи от българските. Българският износ на картофи и картофени продукти отстъпва значително на вноса и през последните години представлява около 4% от регистрираното производство в страната.

Картофите са суровина за производство на чипс, нишесте, картофи за пържене, различни охладени и замразени заготовки, изсушени люспи, гранули, фуражи и др. Преработката в България е слабо развита, което ограничава вътрешното търсене на суровината. С развитието на икономическата криза прекратиха дейността си двата най-големи преработвателни цеха край Самоков и София. От 2013 г. се наблюдава увеличение на броя предприятия и количествата преработени картофи. То се дължи както на нови цехове, така и на увеличаване на дейността на вече съществуващи.

Пречки пред развитието на преработката представляват ниското качество и несъобразени с потребностите сортове при местното производство, недостигът на работна ръка (дори без специализирана техническа квалификация), множеството разрешителни режими и регулации, значителният сив сектор. Сред българските потребители и търговци не е установен трикласният стандарт за консумация на картофи: „А” – салатни; „В” – гарнитурни; „С” – пюрета. Това демотивира производителите да поддържат качествена сортова структура и ограничава до голяма степен пакетирането. В допълнение, преобладаващите предпочитания на потребителите в страната до голяма степен се разминават с най-добрите сортове, наложени в Западна и Централна Европа.

Проблемите и предизвикателствата пред картофопроизводството са отражение не само на тези в селскостопанския сектор, но и на средата за правене на бизнес в България като цяло. Основен елемент на интензивното производство, от който в най-голяма степен зависят добивите и възвращаемостта на стопаните, е напояването. Последиците от липсата на последователна политика и реформи по отношение на напояването се усещат особено силно от българските картофопроизводители. Държавата има почти пълен монопол над него чрез „Напоителни системи” ЕАД, което се намира в хроничен недостиг на финансов ресурс.

Липсата на стратегия за управление на водните ресурси на страната направи невъзможно и използването на европейски средства за напояване. Площите на разположение за напояване се свиват силно от 90-те години насам. Там, където все пак такава възможност има, инфраструктурата е амортизирана поради липса на инвестиции, и достъпът до вода е несигурен и скъп. Така, ако при продължително засушаване стопаните не получат необходимите им количества вода, цели полета остават практически без добив. Достъпът до вода е и основна пречка за комбиниране на картофите с култури като моркови и лук, което може да повиши рентабилността на фермите.

На фона на нулевите публични капиталовложения – европейски и български, държавата възпрепятства и частните инвестиции. Стопаните нямат нормативна възможност сами да поддържат поливната инфраструктура, дори при налично желание и ресурси в някои от тях. Процедурите за ползване на собствени водоизточници са тежки, бавни и скъпи. Узаконяването на стар сондаж, както и получаването на разрешително за нов отнема около 1 година и може да струва между 7 и 10 хил. лева.

В сравнение със сходни по климатични условия страни, в България се напояват значително по-малък дял от площите с картофи. През 2010 г. той е бил едва 38% при близо 100% в Кипър, 97% в Гърция, 90% в Малта, 76% в Италия, 70% в Португалия и 62% в Испания.

Картофопроизводителите рядко инвестират и в отводняване на полетата. Години с обилни валежи по време на кампанията за вадене (в края на лятото и началото на есента), каквато бе 2014 г., водят до нереколтирани площи, ниско качество на продукцията и финансов стрес за фермерите, на какъвто те са подложени и заради непостоянните добиви.

Степента на механизация на дейностите, свързани с картофопроизводство, изостава, особено спрямо западноевропейските фермери. Техниката е специфична и скъпа, което прави разликата по-осезаема при малките и средни стопани. Някои стопани спестяват мероприятия, а картофите са чувствителни към фино обработената почва. Повечето стопанства прибират реколтата с картофовадачки, което ангажира голям брой сезонни работници и удължава времетраенето на кампанията. Някои от по-големите производители разполагат с несамоходни картофокомбайни, а в България работи и един самоходен. Те съкращават времето за изваждане, операциите върху продукцията и трудовите разходи.

Повечето фермери не разполагат с подходящи складове, което води до силно превишаващо търсенето предлагане по време на кампанията или до задържане на картофите в земята и влошаване на тяхното качество.

Въпреки глобалната тенденция и възможността картофопроизводството да се развива като силно механизирана дейност, ролята на ръчния труд и наемната работна ръка в страната продължава да е голяма. Това представлява сериозно предизвикателство за бранша, когато са необходими сезонни работници за различни дейности – събиране, прочистване, сортиране. Стопаните срещат затруднения в намирането на достатъчен брой нискоквалифицирани кадри, а проблем са незадоволителната им дисциплина и производителност. В същото време повечето традиционни за отглеждането на картофи райони се характеризират с безработица значително над средната за страната. Парадоксът се корени в механизмите на функциониране на социалната система, които практически демотивират по-нискоквалифицираните активно да търсят работа.

Използването на качествен посадъчен материал е друго предизвикателство пред бранша. При внос от 2,7 хил. т. картофи за семе и норма на засаждане между 250 и 350 кг. за декар, това означава дял на вносните семена от едва 7 до 10%. Около 80% от тях са с произход от Холандия, а останалите – от Германия, Франция, Австрия и Полша. Цената на едро е в рамките на 1,5-1,8 лв. за кг. и при използване само на такъв материал той би възлязъл на близо половината от общите разходи при интензивно производство. Често фермерите, особено по-малките, не могат да си позволят подобна инвестиция. Масово се подценява изборът на високодобивен, устойчив сорт и източник на посадъчни материал. Мнозинството производители използват единствено собствен. Това не намалява добивите за съответния сорт през годините, но създава сериозен риск от развитие на заболявания по реколтата. Веднъж заразена, почвата остава с години негодна за производство.

Българските производители с над 5 дка и големина на парцелите над 1 дка могат да участват в схемата за единно плащане на площ. Сумата по нея, обаче, покрива незначителен дял от разходите на декар – приблизително около 3% при интензивно производство. Производителите могат да кандидатстват и по несвързани с инвестиции мерки по ПРСР. По Мярка 13 се изплащат до 254 лв. за ха в планински район и до 137 лв. за ха в райони с други природни ограничения.

Два са сортовете картофи, които попадат в обхвата на Мярка 10 „Агроекология и климат” във връзка с опазването на местни сортове – Иверце и Надежда 25. Плащането за тях е 84 лв./дка. Подобна е и ситуацията с подкрепата за биологично производство на картофи – 78 лв/дка, и помощта за преход към такова – 112 лв./дка. Картофите, обаче, изискват интензивна борба срещу плевели, вредители и болести и поддръжка на почвената запасеност с азот, фосфор и калий. Пропускането на тези мероприятия води до силно намаляване на добивите и влошаване качеството на реколтата. От 2016 г. картофопроизводителите ще могат да получат и обвързана подкрепа, чиято индикативна ставка е 207 лв./дка. Условието е да се постигне минимален добив от 1 т/дка.

Дори българският производител да е изправен пред силната конкуренция в рамките на общия европейски пазар, внимание заслужава южната ни съседка Гърция. Страната внася годишно близо 66 хил. т. от основна реколта, между 40 и 50 хил. т. ранни и 16-18 хил. т. замразени или обработени с вода картофи. При промяна на отношения между ЕС и Русия, потенциал крие и този пазар. Макар и голям производител, страната внася близо половин милион тона картофи и картофени продукти годишно.
————————————–
* Със съкращения
** Автор на анализа: Стилиян Гребеничарски, редактори: д-р Десислава Николова, главен икономист
„Институт за пазарна икономика“, Николай Вълканов, главен икономист „ИнтелиАгро“

Споделете.

Коментирайте

Close